Какво се случва, когато една майка чете на детето си вместо истински приказки за лека нощ красиви лъжи за истинския живот?

Българският филм „Писма от Антарктида“ на режисьора Станислав Дончев е филм с поука, при това ясно формулирана до такава степен, че почти я виждаш изписана с болдван шрифт в края на филма. Поуката е, че трябва да разговаряме с децата си и да им казваме истината, колкото и тежка да е тя, защото те са достатъчно силни, за да понесат и най- страшната истина, но не достатъчно, за да понесат и най-красивата лъжа. Между другото – с възрастта май става точно обратното, но това е друга тема.

Очевидно сценарното трио Невена Кертова, Теодора Маркова и Георги Иванов, което стои зад едни от най-добре приетите и от зрители, и от критици български филми („Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров – Роги и сериалът „Денят на бащата“ на Павел Веснаков), е силно привлечено от темата родители –деца. Независимо в какъв ред са написани сценариите на „Денят на бащата“ и „Писма от Антарктида“, и двата филма изглеждат свързани именно, защото разглеждат различни аспекти на тази тема.

Уважително към филма и екипа му е да не изпадам в детайли относно сюжета, който определено разчита на известни изненади. Най-общо „Писма от Антарктида“ разказва за 30+-годишната Диана (Ирмена Чичикова), офтамолог по професия и нейният син (8-годишният чудесен Симеон Ангелов), които трябва да се преоткрият и да се научат отново да общуват помежду си след преживян драматичен обрат, който из основи променя живота им. Успоредно се запознаваме и с приятелката на Диана (Диана Димитрова в ролята или, ако предпочитате, д-р Огнянова от „Откраднат живот“), която също се е заключила в своя илюзорна кула и никак не й се излиза от нея.

„Писма от Антарктида“ не е от онези български филми, които се занимават с тежки социални проблеми и герои от дъното, от покрайнините на обществото. Това е история за т.нар. „градски човек“ и неговите екзистенциални конфликти и проблеми. Елегантни интериори, старателно подбрани градски пейзажи, заснети с внимание към детайлите и светлината, изключително елегантна както винаги Ирмена Чичикова, също толкова рафинирана Мая Бабурска в ролята на класната… На моменти цялата тази елегантност, премереност, финес, красивост ти идват в повече и ти се иска да видиш – поне за миг – жестове, изражения, думи, действия, които излизат извън тези рамки и благодарение на които тънката ледена кора, която сякаш покрива целия филм и му придава известна безизразност, се пропуква… Но не, това така и не се случва почти до самия финал. Лично за мен това през цялото време създава усещане за дистанция и психологическа недостоверност – защото скръбта винаги си намира път навън. Ако не чрез поведението, то чрез чисто физиологическото състояние на тялото. Още повече, когато е така методично потискана и прикривана с безизразна маска на лицето, включваща дори лека усмивка. Да, Ирмена Чичикова владее тази непроницаемост, но смятам, че не може това да е единствената реакция на един дълбоко страдащ човек, а всъщност в сценария е заложена само тя или поне това е, което виждаме.

Появата на полярния изследовател проф. Христо Пимпирев е симпатично решение, а кадрите от Антарктида определено обогатяват емоционалния, освен чисто визуалния, фон на филма. Малкият Симеон Ангелов е спонтанен и органичен във всеки момент и е точно какъвто трябва да бъде – рошав, невинен, приличащ на малко пингвинче.

Всеки път, когато става въпрос за български филм, разбирам едно – колко е лесно да възхваляваш до небето или да сравняваш със земята филми като „Жокера“, „Бохемска рапсодия“, „Имало едно време в… Холивуд“ и всякакви други, направени на другия край на света. Или пък филми на хора, които не са от твоя приятелски кръг. Страшно е лесно! В малката ни България обаче всички се познаваме, колеги сме, съученици, състуденти, съмишленици, на едни и същи фестивали ходим, на едни и същи купони също така, да не говорим, че и част от парите си горе-долу от едни и същи места получаваме. И някак остротата на критическото перо се смекчава рязко, когато става въпрос за „твоите“ хора. И все така се получава, че техните филми ти харесват, при това много. Ако не са ти приятели обаче – тогава вече бой по филма, много те интересува! Та искам да кажа, че не мисля, че това е професионално и трябва да се опитваме поне от време на време да надмогваме тези смешни обвързаности.