„Писма от Антарктида“: Когато приказките лъжат

В кината от днес. Операторът на филма Мартин Димитров вече спечели наградата "Златно око" от фестивала в Тбилиси

Ирина Иванова 11 октомври 2019

Какво се случва, когато една майка чете на детето си вместо истински приказки за лека нощ красиви лъжи за истинския живот?

Българският филм „Писма от Антарктида“ на режисьора Станислав Дончев е филм с поука, при това ясно формулирана до такава степен, че почти я виждаш изписана с болдван шрифт в края на филма. Поуката е, че трябва да разговаряме с децата си и да им казваме истината, колкото и тежка да е тя, защото те са достатъчно силни, за да понесат и най- страшната истина, но не достатъчно, за да понесат и най-красивата лъжа. Между другото – с възрастта май става точно обратното, но това е друга тема.

Очевидно сценарното трио Невена Кертова, Теодора Маркова и Георги Иванов, което стои зад едни от най-добре приетите и от зрители, и от критици български филми („Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров – Роги и сериалът „Денят на бащата“ на Павел Веснаков), е силно привлечено от темата родители –деца. Независимо в какъв ред са написани сценариите на „Денят на бащата“ и „Писма от Антарктида“, и двата филма изглеждат свързани именно, защото разглеждат различни аспекти на тази тема.

Уважително към филма и екипа му е да не изпадам в детайли относно сюжета, който определено разчита на известни изненади. Най-общо „Писма от Антарктида“ разказва за 30+-годишната Диана (Ирмена Чичикова), офтамолог по професия и нейният син (8-годишният чудесен Симеон Ангелов), които трябва да се преоткрият и да се научат отново да общуват помежду си след преживян драматичен обрат, който из основи променя живота им. Успоредно се запознаваме и с приятелката на Диана (Диана Димитрова в ролята или, ако предпочитате, д-р Огнянова от „Откраднат живот“), която също се е заключила в своя илюзорна кула и никак не й се излиза от нея.

„Писма от Антарктида“ не е от онези български филми, които се занимават с тежки социални проблеми и герои от дъното, от покрайнините на обществото. Това е история за т.нар. „градски човек“ и неговите екзистенциални конфликти и проблеми. Елегантни интериори, старателно подбрани градски пейзажи, заснети с внимание към детайлите и светлината, изключително елегантна както винаги Ирмена Чичикова, също толкова рафинирана Мая Бабурска в ролята на класната… На моменти цялата тази елегантност, премереност, финес, красивост ти идват в повече и ти се иска да видиш – поне за миг – жестове, изражения, думи, действия, които излизат извън тези рамки и благодарение на които тънката ледена кора, която сякаш покрива целия филм и му придава известна безизразност, се пропуква… Но не, това така и не се случва почти до самия финал. Лично за мен това през цялото време създава усещане за дистанция и психологическа недостоверност – защото скръбта винаги си намира път навън. Ако не чрез поведението, то чрез чисто физиологическото състояние на тялото. Още повече, когато е така методично потискана и прикривана с безизразна маска на лицето, включваща дори лека усмивка. Да, Ирмена Чичикова владее тази непроницаемост, но смятам, че не може това да е единствената реакция на един дълбоко страдащ човек, а всъщност в сценария е заложена само тя или поне това е, което виждаме.

Появата на полярния изследовател проф. Христо Пимпирев е симпатично решение, а кадрите от Антарктида определено обогатяват емоционалния, освен чисто визуалния, фон на филма. Малкият Симеон Ангелов е спонтанен и органичен във всеки момент и е точно какъвто трябва да бъде – рошав, невинен, приличащ на малко пингвинче.

Всеки път, когато става въпрос за български филм, разбирам едно – колко е лесно да възхваляваш до небето или да сравняваш със земята филми като „Жокера“, „Бохемска рапсодия“, „Имало едно време в… Холивуд“ и всякакви други, направени на другия край на света. Или пък филми на хора, които не са от твоя приятелски кръг. Страшно е лесно! В малката ни България обаче всички се познаваме, колеги сме, съученици, състуденти, съмишленици, на едни и същи фестивали ходим, на едни и същи купони също така, да не говорим, че и част от парите си горе-долу от едни и същи места получаваме. И някак остротата на критическото перо се смекчава рязко, когато става въпрос за „твоите“ хора. И все така се получава, че техните филми ти харесват, при това много. Ако не са ти приятели обаче – тогава вече бой по филма, много те интересува! Та искам да кажа, че не мисля, че това е професионално и трябва да се опитваме поне от време на време да надмогваме тези смешни обвързаности.

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР