"Към звездите": Космическата одисея на Брад Пит

Гениалният физик Нилс Бор на шега казва, че най-трудно за предвиждане е бъдещето, но ще рискуваме и ще предвидим, че след като в "Към звездите" Брад Пит стига чак до Нептун, нищо чудно в началото на следващата година да стигне и до Оскарите. Филмът (с оригинално заглавие Ad Astra и режисьор Джеймс Грей) е в кината от днес.

Ирина Иванова 19 септември 2019

"Към звездите" е притча на ръба между фантастиката и философията и ако не бяха зрелищните епизоди с преследването върху лунната повърхност и галактическото пътешествие на героя на Брад Пит до Нептун, т.е. до границите на Слънчевата система, дори бих го нарекла филм есе по въпросите за човека и Вселената. Във всеки случай не става въпрос за масов блокбастър с междузвездни битки, създаден за радост на тийнейджърите и на тийнейджърските ни души.

Вчера прочетох, че в интервю за GQ Брад Пит казва, че славата и животът му на звезда са го превърнали в самотник или както сам се изразява поетично – в газела, отделена от стадото си, докато тигрите дебнат в тревата. Самотник е и неговият герой Рой Бакбрайд – астронавт, който предприема мисия до предела на познатия ни Космос, издирвайки изчезналия си баща (в ролята Томи Лий Джоунс), също астронавт, при това легенда, обсебен от идеята да открие извънземни форми на живот. Вероятно самотата сред звездите в случая е метафора, както за съществуването на цялото човечество, което на този етап не разполага с доказателства (достъпни за всички ни), че не е единствената форма на живот във Вселената, така и за живота на самия Брад Пит сред звездите в Холивуд . Във всеки случай „Към звездите“ наистина носи силно, всепоглъщащо, страшно усещане за самота – глухият монолог зад кадър, очите , наблюдаващи през скафандъра или през люка на космическия кораб невъзможната за възприемане от човешкото съзнание необятност на открития Космос, вътрешните образи и преживявания, които няма с кого да сподели, милиардите километри разстояния…

„Към звездите“ е едно великолепно отлепяне от земята и земните ни проблеми, разнищвани до безкрай, обезкървени от обсъждане и в крайна сметка останали неразрешени, и вглеждане в онова, което е над нас и което винаги ще ни поставя един-единствен въпрос: защо си тук, какъв е смисълът от теб, накъде си тръгнал. Филмът дори в много по-голяма степен разказва за човека, който винаги ще търси бог, за да си обясни съществуването си, отколкото просто за един астронавт, който търси баща си. Да, има сюжетен пласт, има история, има конфликт, има класически, архетипен герой и да, това е Холивуд, и Холивуд ще направи всичко възможно за да не ви остави да скучаете, но най-красивото, най-силното и най-дълбокото в този филм, сърцето му е отвъд приказката, отвъд космическото приключение. „Към звездите“ е размисъл от 21 век за съдбата на Човека по пътя, по който е тръгнал. За науката, морала, жестокостта на онова любопитство, което ни кара винаги да прескочим някоя божия заповед и да отхапем от забранения плод, за заблудите също така, за вечното търсене. На финала на филма някои от тези размисли са доста директно забити в лицето ни – като например, че бащата цял живот фанатично търси извънземен живот, а не обръща никакво внимание на живите „земни“ хора до себе си – съпругата и сина си. Струва ми се, че публиката и сама щеше да достигне до този извод. „Ние сме единственото, което имаме“ обаче е красива реплика. Както и великолепният слоган на филма: Всички отговори са отвъд местата, на които ги търсим. Подобно беше посланието и на филмите, с които неминуемо ще свържете този филм – „Контакт“ на Земекис, „Гравитация“ на Куарон, „Интерстелар“ на Нолан, а лично според мен най-вече „Денят, в който те дойдоха“ (Arrival) на Дени Вилньов.

Филмът е с ритъма на движението в безвъздушно пространство – бавен (на моменти дори по-бавен, отколкото е поносимо), плавен, разтеглен някак, пречупващ звуците по особен начин. Звуковата партитура е брилянтно изградена и осъществена. Кадрите от космоса или от лунната повърхност са изключителни – все едно операторът се е намирал на „Вояджър 2“, честна дума! Брад Пит има сложната задача да изиграе, при това уловен в капана на скафандъра, нещо като Едип от 21 век, изправящ се срещу баща си. Прави го само с глас и очи, както и с отличен усет – годините в този бизнес си казват думата – за мястото си във филма, за контекста, за идеите, за онова, което трябва да носи неговия герой. Още една много силна роля прави той след тази в „Имало едно време … в Холивуд“ и отново доказва колко вярна е актьорската му интуиция и колко съвършен е подборът на ролите, които прави и е правил през годините. Така се става звезда, а вероятно така се взима и „Оскар“, въпреки че ако зависеше от мен, бих му го поднесла за ролята му във филма на Тарантино. И на него, и на Ди Каприо.

Всъщност докато Брад, тоест Рой пътува към Нептун , т.е. към последната планета от „нашите“, ние чуваме монолог, в който звучат повечето от въпросите , които всеки от нас си задава, когато погледне към звездите. И това е най-вълнуващото във филма. Отговори, разбира се, няма. Което пък е най-умното във филма.

1 КОМЕНТАР
1
Мариан
25 септември 2019, 13:19

"Отговори, разбира се, няма."
Отговори, разбира се, има. Но те не са на Нептун, а в една книга, която се намира в почти всеки дом - Евангелието.

ТВОЯТ КОМЕНТАР