Противоположностите се привличат и могат да бъдат неизчерпаем извор на комедийна енергия (спомнете си великия тандем Стан Лоръл и Оливър Харди), но пък не бива да се разчита и само на тях. Точно това обаче се случва в „Мошенички от класа” (The Hustle).

Джоузефин (Ан Хатауей) е безумно елегантна, висока и кльощава (в този контекст именно определението „кльощава” ни дава необходимия нюанс) красавица, която измъква с ловки трикове и женски хитрости годежни пръстени с диаманти, бижута и прочие от попадналите в мрежите й мъже. Пени (Ребъл Уилсън) е едрокалибрена, тромава, устата мошеничка, на около 50 кг. разстояние от всякаква изисканост, която прави същото, но залагайки на сълзливо-сантиментални измислици. Разбирате – едната е красива, другата – забавно-нелепа, едната е „скъпа”, другата – „евтина”, едната действа сред каймака на висшето общество, другата събира трохите на дъното му и така нататък.

Филмът започва доста обещаващо. Още повече, че лично мен все още ме държи споменът от брилянтната сцена, която Хатауей направи в един доста по-добър, макар и сходен като настроение филм  – „Бандитките на Оушън” (2018) – и в която тя се наслаждава на отражението си в огледалото, докато й поставят суперскъпа диамантена огърлица. Струва ми се, че тъкмо тази сцена е накарала създателите на „Мошенички от класа” да поканят актрисата за ролята на хай мошеничката Джоузефин. Обаче тук схемата не проработва. Това става ясно веднага след първите относително забавни 15-20 минути, в които Джоузефин и Пени се срещат, сблъскват и става ясно, че ще трябва да работят заедно. От там нататък започват мъчително скучни сцени, в които Хатауей основно гледа високомерно, а Уилсън основно пада, което след първия път вече не е смешно.

По-тромави от Ребъл Уилсън обаче са свръхдосадните сцени, в които двете с Хатауей  "омотават” богаташите, играейки екстравагантни на ръба на патологията, направо лудички, сестри. Трагично далеч от комичното са тези сцени и на доста ранен етап пресичат инерцията на смеха и убиват скоростта на филма. Появата на героя на Алекс Шарп, който до края остава като присаден и е напълно безличен, допълнително разводнява и без това воднистия сюжет  – като започнал да се топи лед в не добре забъркан коктейл, нещо такова.

Ако ви привлича идеята да видите как великолепно й стоят дрехите на Ан Хатауей (а това е едно от малкото неща, които наистина си струва да се видят в този филм, на моменти прилича на Одри Хепбърн) и как Ребъл Уилсън се спъва, пада, срива, сгромоясва, пльосва - по корем, по гръб, на суша и във вода – заповядайте на „Мошенички от класа”. Мисля си обаче, че заслужвате по-качествени 90 минути.