„Дивата круша”: Библията на Джейлан

Дивата круша с цялата прелест на несъвършените й плодове е просто дървото на живота през погледа на Нури Билге Джейлан. Позволявам си да твърдя, че творчеството на големия турски майстор е неотменна част от общата култура на всеки, определящ себе си като киноман.

Ирина Иванова 22 март 2019

Големият турски режисьор Нури Билге Джейлан, носител на “Златна палма” от Кан’2014 за филма си "Зимен сън", ни поднася един наистина изключителен филм за човешкия живот тук и сега, навсякъде и винаги. Не се притеснявам да нарека „Дивата круша” "Библията на Джейлан” (а не да кажем Корана), защото филмът е много по-голям от условности като религиозна или етническа принадлежност. "Дивата круша" е копродукция с участието и на България в лицето на Стефан Китанов и "Арт фест" е част от програмата на 23-ия София филм фест. Датите на оставащите прожекции – тук.

Горчиво-сочното удоволствие от киното на Джейлан, предадено чрез камерата на верния му оператор Гьокхан Тиряки, с когото са неизменен тандем – не мога да не започна с него. Това удоволствие е в пъти по-завладяващо от сюжета, от историята, от думите. Макар думите във филмите на Джейлан (той много често е и автор на сценария или съсценарист, заедно със съпругата си Ебру Джейлан) понякога да са истинска поезия, наситена с красива, земна мъдрост, все пак винаги киното е водещото начало.

Току-що завършилият колеж Синан (Доу Демиркол) се връща в родното си градче, където отново се оказва затънал до коленете в блатото на семейната драма с главен герой баща му Идрис (великолепният Мурат Джемджир) – учител, неспасяем комарджия и пълен неудачник в очите на всички, дори и на собственото си семейство. Синан мечтае да стане писател и е написал книга със заглавието „Дивата круша”, в която разказва свои дълбоко лични истории. Докато търси спонсор за книгата си и се опитва да открие какво точно иска да прави оттук насетне, той се среща – челно, очи в очи – с всички житейски феномени – от това как да си платиш тока през това как да спреш момичето, което харесваш, но ти се изплъзва, какво е успех и какво – провал и колко лесно едното се превръща в другото, какво е религията, адекватна ли е на времето, в което живеем, какво е морал, какво е бракът, какво е любовта, в какво се превръщат под въздействието на смазващата гравитация на бита, защо някои хора са винаги самотни и винаги на ръба на голямата беда, след която няма връщане назад... Защо наистина мислещите и чувстващи хора винаги са с единия крак в гроба? И вечният въпрос за многото реалности, в които всеки от нас, виждащ по-далеч от носа си, живее. Невероятно е, но няма екзистенциална тема или сюжет, които филмът да не докосва! Животът, събран в три часа филмово време - това е великото обобщение, което прави Джейлан. При това без да посяга на онова, на което никой мъдрец не би посегнал - голямата тайна, мистичната истина за живота.

Ритъмът е по-скоро плавен, отколкото бавен, но монтажните връзки са резки, внезапни и обикновено те препращат в друга реалност, при друг герой или в друг момент от време. Монтажът (включително вътрешнокадровият), дело на самия Джейлан между другото, е един от впечатляващите елементи на филма, няма как да не ви направи впечатление. Отделните сцени са дълги, а кадрите – по източному, по ориенталски съзерцателни, вглъбени. Потъвайки в едно лице, наблюдавайки го по-дълго от обичайното, камерата всъщност по чисто интуитивен начин ни позволява да опознаем човека, да проникнем в мислите му, да погледнем в очите му. Могъщата сила на киното, чистата му магия - просто да наблюдава жадно. Същото важи и за начина, по който Джейлан изважда душата на пейзажа. Дава ти време да се рееш над ето тези заснежени хълмове, докато героите водят напоителен и упоителен разговор за живота и смисъла, за миналото и бъдещето, за новото и старото, за бягството и завръщането, за родителите и децата, за грешките и прошките. „Дивата круша” е тричасов филм, приличащ на онзи 30-метров кладенец, който един от главните герои копае през целия си живот, за да разбере, че смисълът изчезва в момента, в който си въобразиш, че си го намерил. Творбата на Нури Билге Джейлан прави дълбок, много дълбок „изкоп” в недрата на живота и по стените на този изкоп можеш да видиш пластовете на времето – от най-съвременните на повърхността до най-старите и дори вехтозаветните надолу към черното дъно на кладенеца.

Действието се развива в едно градче и близкото до него планинско село, което силно напомня нашите забравени селца с полуразрушени къщи и така нататък. Джейлан не е спестил нищо от пейзажа на реалността, но не я е и деформирал нарочно, за да я покаже още по-отчайваща, отколкото е. Филмът е създаден от творец, който гледа на действителността с очите именно на творец - на поет, художник и артист, чиито сетива проникват отвъд мърлявото, разрушеното, запустялото и виждат и красивия хълм зад него, и радостно-зелените дървета... Това не са плакатно-красиви пейзажи, на които да ахнеш, не. Красотата на местата, които турският режисьор е избрал за филма си, е като онази в пейзажите от хайку поезията - скрита е в неизказаното, в празното. Може би човек, който няма развита връзка с природата, няма да осъществи връзка и с филма. Не знам, но така ми се струва.

За мен този филм бе като дълбока медитация, като изключване, като минаване на друга честота. Филми, които ни говорят за живота, без да ни заливат със събития, сюжети, мотивации и бла-бла-бла, вече са такава рядкост, такава скъпоценност!

След като иранският гений Абас Киаростами си отиде преди няколко години, се питах на кого ли ни е оставил. Кой ще прави такива филми – за нас, човеците, и за живота ни, без да ни забаламосва с фокуси и изкусни лъжи. Гледайки този филм разбрах със сигурност, че ни е оставил в добри, сигурни ръце.

След повечето филми, особено ако са ми харесали, изпитвам неща като еуфория или просто веселост, или дълбока тъга, скръб, или пък възхищение. Сега, след „Дивата круша”, изпитах благодарност. Нури Билге Джейлан ми подари три часа въздух за дишане. Защото докато гледах неговата творба дишах нейния въздух, а не този в киносалона, абсолютно съм сигурна. Благодаря за въздуха, господин Джейлан!

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР