Какво разказваш на Ситара и Нарая за Индия?

Те идват там с мен. Живях в ашрам, когато бях бременна с Нарая, за да може тези записи и самскари да се проявят и в нейния живот, което е моята искрена надежда. Децата са много приспособими и възприемат лесно. Могат да се возят и с частен самолет, и да пътуват 18 часа във влак в Индия, да спят в петзвезден хотел и на земята в ашрама. Няма какво да им се обяснява. Това е животът – контрасти. И те трябва да могат да ги преживяват. Правят го без никакъв проблем.

На какво те научиха?

Продължават да ме учат. Може би от всички социални роли, които имам, ми е най-трудно с дъщерите ми. Аз не съм типичната майка, която стои и ги обгрижва, има време да бъде с тях, готви. Но пък съм перфекционист и имам много големи изисквания. А и не е лесно за едно дете на успели родители, защото това е голяма преса. На Ситара вече започват да й обясняват кои са родителите й. И я сравняват с нас. И ще, не ще, усеща, че трябва да успее да прави неща, да става амбициозна. Аз внимавам да не ги пресираме и да са много заети. Напротив, живеят спокойно. Много държа да имат домашен уют и семейна среда. Повечето деца трудно ги вкарваш в дома, а на нашите им се молим да излязат. Много ме радва и че не са комерсиални. Ситара ме шокира, когато като малка заяви, че мрази модата. С баща й бяхме съсипани, защото и двамата обичаме луксозните дрехи, луксозния начин на живот. Ситара ми казваше: аз не съм суетна. Купувах й например чорапогащи на Диор и роклички на скъпи марки, а тя не искаше да ги облича. На 5-6 годинки отиваше да си купува чорапогащи за 5-6 лева от сергията отвън. Сега вече започна да оценява марките.

Чувстваш ли се променена от майчинството?

До момента децата ми са били винаги на първо място, десет години им отдадох цялата си енергия, а от месец съзнанието ми и цялата ми природа е насочена да мога да избалансирам всички проекти. И като се връщам уморена от работа, те питат: „Мамо, може ли да дойдем да ти помагаме?“ Преди аз бях тази, която ходеше след тях и постоянно ги обгрижваше: „Облечи си това“, „Да не настинеш“, „Не си яла“.

Как реши да се върнеш към телевизията?

Телевизията е общ проект, който подготвяме с приятели от две години. Повечето хора от екипа са много отворени, различни, пътували са в Индия, Тибет, запознати са с източни философии и основната идея на предаването „Пътеки“ е да показва именно духовни пътеки, духовни пътища, различното мислене. Искахме да откликнем на зараждащото се общество от млади хора с ново мислене и духовни интереси. Аз не го правя за слава, нито за пари. По-скоро е като служене, като безкористна дейност за обществото. Мисля, че хората го оценяват. Имаме толкова интересна публика, която следи предаването и се вдъхновява от него. „Пътеки“ си има една публика, йогата и моите лични интереси – друга, „Оборище 5“ – много и още по-различни публики. Мисля, че ще ми отнеме малко време да се справя с всичко това.