Нечутите думи на Даяна

eva.bg 26 ноември 2018

Преди 21 години Принцесата на народа загина трагично в Париж, но интересът към живота й не пресъхна. В новото издание на „Даяна – нейната истинска история от първо лице“ от Андрю Мортън (представена на български от „Ентусиаст“) са включени непознати досега ексклузивни материали от личния архив на принцесата. С помощта на новите технологии са прослушани неразбираеми до момента откъси от нейни интервюта, записани тайно. Те предлагат изцяло нов поглед върху преживяванията на Даяна и са забележителна хроника на живота й в Двореца

Когато „Даяна – нейната истинска история“ е публикувана за първи път през юни 1992 г., тя шокира заради сензационното си съдържание, разкриващо конфликтния живот на принцесата в кралското семейство, както и заради личното участие на Даяна в процеса на писането и издаването й.

Още от първия ден знаех, че никога няма да стана кралица. Никой не ми го е казвал – просто го знам. Преди шест години повиках астроложка. Фърги ме запозна с Пени Торнтън. Казах й: „Трябва да се измъкна оттук, не издържам вече“. Тя отвърна: „Един ден ще ти позволят да напуснеш, но не заради развод или нещо подобно“. Тези думи се запечатаха в главата ми; каза ми ги през 1984 г., така че от доста време насам съм наясно с този факт.

Приготвях се за вечеря и той (Чарлс) ми казваше: „Ох, пак ли тази рокля?“ Една от най-смелите ми постъпки през тези десет години беше на онова гадно парти за четиридесетия рожден ден на сестрата на Камила. Никой не очакваше да се появя, но вътрешният ми глас отново се обади: „Отиди, да му се не види“. Та надъхах се да извърша нещо ужасно. Реших, че вече няма да целувам Камила за поздрав, вместо това щях да се ръкувам с нея. Това бе голямата ми крачка. Чувствах се неописуемо смела и дръзка и Даяна щеше да си тръгне с усещането, че е постъпила правилно. Чарлс ме дразнеше през целия път до Хам Комън, където щеше да се проведе партито: „О, защо и ти ще идваш?“ Ръчкаше ме, ръчкаше ме, ръчкаше ме – през целия път. Не му се сопнах, но бях на ръба.

Както и да е, влязох в къщата и за пръв път протегнах ръка към Камила. „Слава богу, поне това мина“, помислих си. Бяхме около четиридесет души и като се има предвид, че всички бяха на възрастта на съпруга ми, се чувствах изключително не на място, но реших да дам всичко от себе си и да създам добро впечатление.

След вечеря всички се качихме на горния етаж и аз тъкмо си бъбрех с някого, когато забелязах, че Чарлс и Камила отсъстват. Притесних се и поех към долния етаж. Знаех какво ще заваря. Опитаха се да ме спрат. „О, Даяна, не ходи там.“ – „Просто искам да открия съпруга си, искам да го видя.“ Прекарах около час и половина на горния етаж и имах пълното право да го потърся. Слязох на долния етаж и видях малка групичка, която се заливаше от смях – Камила, Чарлс и още един мъж, седнали на сладки приказки. Казах си: „Това е твоят момент“. Включих се в разговора, сякаш бяхме добри приятели, когато другият мъж каза: „Май е време да се качваме горе“. Станахме и аз се обърнах към Камила: „Бих искала да поговоря с теб, ако е възможно“. Тя доста се смути и сведе глава, а аз се обърнах към мъжете: „Момчета, извинете ни за минутка“.

Двамата се стрелнаха нагоре и усетих как на втория етаж настъпи раздвижване. „Какво е намислила Даяна този път?“
„Искаш ли да седнеш?“, попитах я. Седнахме; мен направо тръпки ме побиваха от нея, но все пак казах: „Камила, искам да знаеш, че съм наясно точно какво се случва“. Тя отвърна: „Не знам за какво говориш!“ Аз на свой ред казах: „Знам какво се случва между теб и Чарлс и държа да си наясно“. Камила рече: „О, то не е тайна“. Казах: „Мисля, че е“. Не бях толкова силна, колкото ми се искаше, но поне намерих сили да заговоря. Тя ми каза: „Не му позволяваш да вижда децата, когато дойде в Шотландия“. Отвърнах: „Камила, децата са или в Хайгроув, или в Лондон“. Това бе най-големият грях на Чарлс – не виждаше децата си. Но вината за това не беше в мен. Онзи ден например Уилям попита: „Тате, ще си поиграеш ли с нас?“ – „О, не знам дали ще ми остане време.“ Всеки път една и съща реплика. Няма причина да се оплаква.

Както и да е; обратно към историята за Камила. Каза ми: „Притежаваш всичко, което някога си искала. Всички мъже на света са влюбени в теб и имаш две прекрасни деца. Какво повече искаш?“. Не можех да повярвам на ушите си, затова отвърнах: „Искам си съпруга“.

Някой дойде на долния етаж, явно за да ни разтърве. „За бога, слез долу, карат се“. Съвсем не беше кавга – бях спокойна, мъртвешки спокойна. Казах на Камила: „Съжалявам, че ви се пречкам, очевидно е така и сигурно ви е много трудно, но знам какво става. Не ме мислете за глупачка“. После се качих горе и хората започнаха да се разотиват. На път за вкъщи, в колата, съпругът ми не ме остави на мира и аз плаках така, както никога преди – от гняв, потискан в продължение на седем години. Плаках ли, плаках; не мигнах цяла нощ. На следващата сутрин усетих неописуема промяна. Бях направила нещо важно, бях дала глас на чувствата си; предишната ревност и гняв все още витаеха наоколо, но не бяха така опустошителни. Три дни по-късно, през уикенда, му заявих: „Скъпи, сигурна съм, че желаеш да разбереш какво казах на Камила. Не е тайна. Можеш да я попиташ. Просто й казах, че те обичам – в това няма нищо лошо“. Той отвърна: „Не го вярвам“. Аз продължих: „Това й казах. Нямам какво да крия, аз съм твоя жена и майка на децата ти“. Винаги се наежва, когато спомена фразата „майка на децата ти“. Мрази да му го напомням.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР