Комедия на ужасите – има такъв жанр в киното („Балът на вампирите” на Роман Полански се отнася към него, пък и аз лично бих включила и голяма част от филмите на Тим Бъртън) и някъде в покрайнините на този жанр, на границата с романтичната драма, военния епос и дори фантастичната приказка се разполага и филмът „Ще се видим там горе” на Албер Дюпонтел. Всъщност не е и съвсем комедия на ужасите, а по-скоро комедия на кошмара, на халюцинацията. 

Действието на филма се развива в края и непосредствено след Първата световна война. Художникът Едуар (ще запомните завинаги изпълнените с ужас очи на актьора в тази роля – Нахуел Перес Бискаяр) и счетоводителят Албер (в ролята е Албер Дюпонтел, който е и режисьор) се сражават рамо до рамо на фронта под командването на почти комиксовия злодей лейтенант Прадел (Лоран Лафит, аплодисменти!). Войната е към края си, но една абсурдно тъпа заповед на въпросния лейтенант отново предизвиква сражение и напълно безцелно погубва живота на куп войници. „Някои хора просто обичат войната” – казва Албер. При тази последна размяна на огън Едуар спасява живота на Албер, след което обаче сам е ранен тежко и макар че оцелява, лицето му е чудовищно обезобразено. След края на войната Едуар отказва да се върне при семейството си, тъй като с властния си баща са в тежък конфликт и Албер, който разбира, че жена му си е намерила друг, се грижи за него. Двамата живеят бедно, в чудата мансарда, и основната им грижа е да се снабдяват с храна и морфин за Едуар.

Когато към странната им компания се присъединява едно още по-странно момиченце, Едуар сякаш изведнъж отново намира смисъл да живее и да рисува. И дори успява да намери път към баща си.

За да прикрие обезобразеното си (такова „фантастично” ужасяващо обезобразяване могат да измислят само Борхес или Кортасар) лице, Едуар започва да си изработва разнообразни маски – красиви и страшни – и измисля гениален план за измама, който постепенно превръща в истински спектакъл.

На моменти „Ще се видим там горе” наистина въздейства така, сякаш е направен на няколко дози морфин – прилича на халюцинация, на абсурден гротесков кошмар, озвучен обаче с мелодичен акордеон, така характерен за френската музика от онзи период. После сякаш се пренасяш в романтичен сюжет ала „Фантомът от операта”, а след това – в някаква „комедия дел арте”. Филмът се носи по повърхността на всички тези стилове и жанрове с наистина удивителна лекота и в това отношение (но не само) на мен лично доста ми напомня „Формата на водата” на Гийермо дел Торо.

Механизмите, които движат действието в тази френско-канадска продукция (с 12 номинации и 6 награди „Сезар”, между другото) сякаш са леко ръждясали от времето и си имат собствен ритъм – бавен и някак лепкав, монотонен. Но пък случващото се под видимата повърхност на действието е толкова емоционално наситено и сгъстено, че понякога имаш чувството, че само да драснеш клечката и всичко ще се взриви – крехкият, наранен, чувствителен като оголен нерв, но пък и толкова силен Едуар, верният му приятел Албер, любимата му сестра, блудният му баща, с когото намират сили да си простят, необикновеното самотно момиченце... Камерата ни разказва за тях чрез дълги кадри, панорами, едри планове и най-вече чрез потъвания от общ към близък план и отдръпвания от близък до общ, което е специфичен и не толкова често използван похват. Чрез него обаче камерата изтъкава пред очите ни личната история на всеки един от героите, свързва невидимите нишки, ражда света на филма. „Ще се видим там горе” е създаден по книга, но в него говори най-вече киното, а не толкова литературата – това са истински добрите екранизации.

Гледах филма в рамките на страхотния "Синелибри". Със сигурност ще го гледам отново.