Хладен, плашещ, еротичен и танатичен едновременно, много, много майсторски. Приковаващ. Като магьосническите очи на котка, която те наблюдава от упор, докато танцуваш със завързани очи в потъналата в мрак бална зала на пустия замък в прегръдките на чудовище. Ето така описвам усещането.

Клои (Марина Вахт, любимката на Озон още от „Young and Beautiful”) e млада жена, която отива на психоаналитик заради мъчителни болки в стомаха, причините за които не могат да бъдат установени от другите лекари. Психоаналитикът (Жереми Рение, незабравимият Брюно от „Детето” на братя Дарден) съвсем банално и набързо се влюбва в нея, двамата заживяват заедно, а отгоре на всичко и с нейния котарак. Така започва тази история, която многократно след това ще ни всмуква и изхвърля, и пак, и пак от света на вътрешната реалност в този на външната, от утробата на фантазията в тази на действителността, от единия кошмар в другия. Озон изключително майсторски и с лекота слива двете реалности и компресира времето на действието по брилянтен начин – миналото, настоящето и бъдещето на героите в един момент се събират в едно. В един юмрук, който се стоварва по тънката преграда между несъзнаваното и съзнанието и заплашва да я направи на пух и прах. Уф, винаги съм смятала, че ревютата трябва да се пишат и за хора, които са гледали филма, не само за тези, които не са. Страхувам се обаче, че в случая последните ще се почувстват доста объркани.

С чиста съвест обявявам младата френска актриса Марина Вахт за новата Настася Кински и съм сигурна, че гледалите култовия  „Хората котки” („Cat people”) от 1982 г. на Пол Шрейдър с великата музика на Дейвид Бауи ще се съгласят с мен (ако не сте - разгледайте галерията ни, има снимки и от този филм). Не се съмнявам, че „ефектът на близнака” е абсолютно съзнателно търсен от Озон. Още повече, че някъде в зародиша си двата филма са доста свързани. Намерете си „Хората котки” и го гледайте. Запознайте се с първородния близнак така да се каже.

Харесва ми да употребявам думата „зародиш”, когато пиша за „Другият любовник”. Струва ми се дори задължително. Защото именно идеята, че дори любовта не може да ни спаси от психичните образувания, посети в нас още в мига на зачеването, дълго преди Големия взрив на раждането, е новото в този филм. „Любовта никого не спасява” – казва героинята на Жаклин Бисе, която има малка, но силна роля. Понякога една роля може да се съдържа в една-единствена реплика, но без нея филмът да е невъзможен. Това е репликата в случая и тя обръща гръб на всички клишета.

Когато човек гледа Марина Вахт в обикновените си панталони, с мъжките си обувки и късата коса, усеща колко е забележително това, че французойките нямат нужда от токчета, веещи се букли и къдри до кръста, прилепнали рокли с деколтета и прочие, за да са секси. Те са секси ей така. Сексът им е някъде във вътрешните органи и мембрани, в капилярите, лигавиците, лимфата и кръвта, в костите, в ирисите, усещате го. И ако ви смущава това „физиологично” описание на сексуалността, знайте, че в този филм има много физиология, много телесност, не е просто еротика и да, понякога е смущаващо, дори чудовищно.

Докато гледате „Другият любовник” усещането за кошмар непрекъснато ви преследва и това е най-магнетичният ужас, който човек може да си представи. Нито едно измислено зомби от клишираните хоръри не може да се сравни с ужаса от собствената ти сянка. Франсоа Озон отлично знае това. Браво и благодаря!