Някой беше казал (може би Алфред Хичкок, кралят на съспенса), че във филми от типа на хоръри и трилъри „музиката знае повече от зрителя”. Много харесвам това наблюдение, много е точно. В случая с „Нито звук” сме изключително благодарни на режисьора (и актьор) Джон Красински, че въобще има музика. Иначе кошмарът щеше да е пълен. Макар че и при това положение си го бива. Разбирате, че в този контекст „пълен кошмар” е ласкателство, а не критика.

В една постапокалиптична реалност мъж (самият Красински), жена (Емили Блънт) и две деца (Милисент Симъндс и Ноа Джуп) се опитват да оцелеят като формулата на спасението им е една: не трябва да издават нито звук! Човечеството е преживяло катастрофа и светът е населен със слепи чудовища с изключително развит слух, които се ориентират къде се намира евентуалната им плячка само по звуците, които тя издава. Поради това действието във филма се развива в почти пълна тишина, а всеки шум, дори и най-малкият, оттеква със стократна сила, защото предвещава ужас.

Моя милост далеч не е сред най-верните фенове на хорърите, но въпреки това разбирам привлекателността им. Последният, от който косата ми все още се изправя, е „На парчета” („Split”) на М. Найт Шаямалан, а може би най-любимият ми е „ Другите” („The Others”) на Алехандро Аменабар. „Нито звук” обаче си е типичен американски мейнстрийм хорър. Много добре изграден, което е решаващо за "страшните филми", завладяващ до онази степен, при която от време на време инстинктивно си закриваш очите с ръце (защото какъв хорър е, ако си го гледаш без да ти мигне окото!), но все пак – фабулен, сюжетен, нищо кой знае колко впечатляващо като кино или като среда, или като актьорска игра. Познатият ни синкаво-мъртвешки колорит, изключително подтискащ, който си спомняме още от „28 дни по-късно” на Дани Бойл (още един много добър хорър), субективната камера, хващащ те за гърлото монтаж... Може би най-доброто нещо във филма е Емили Блънт, чиито очи през цялото време горят с някаква студена, отчаяна светлина и говорят без думи. При всички случаи обаче „Нито дума” е един от примерите за добър хорър, така че почитателите на жанра ще му се зарадват.

Лично за мен обаче събитието на седмичния киноафиш е филмът „И после светлина” на българския режисьор Константин Божанов („Аве”). Копродукция с участието на България, Белгия и Великобритания, в която главната роля се изпълнява от невероятния ирландец Бари Кьоеган (който след филма на Божанов играе в „Дюнкерк” на Кристофър Нолан и "Убийството на свещения елен" на Йоргос Лантимос). Филмът е изключително красив, виртуозно заснет от оператора Ненад Бороевич и светлината наистина играе може би най-важната роля в него. „И после светлина” за мен е една от най-добрите копродукции с българско участие на последните 10, че и повече години – далеч от всякаква баналност, филм с характер, безкомпромисен, а в същото време поетичен, нежен, създаден от човек с око и ръце на художник (режисьорът Константин Божанов е и художник) и с брилянтно актьорско изпълнение на Бари Кьоеган (който вярвам, че ще се превърне скоро в новата звезда на европейското кино). Майсторско кино от най-чиста проба, особено ако не сте от хората, пристрастени само и единствено към т.нар. „жанрово кино”. „И после светлина” се гледа така, както се слуша музика – интуитивно, просто се оставяш на вълните от образи, пътуваш с главния герой, бягаш, търсиш, заедно с него. Някои хора намират филма за претенциозен, но за мен той е просто нехаен към рамките и нормите. Надявам се, че ще усетите магията му.

От днес в избрани кина тръгва и филмът "Квадратът" ("The Square") на реж. Рубен Йостлунд - носителят на "Златна палма" от миналогодишния филмов фестивал в Кан. Въпреки че имаше няколко прожекции в рамките на наскоро завършилия София Филм Фест, не успях да го гледам, но смятам, че когато хора като Педро Алмодовар, Паоло Сорентино, Джесика Частейн, Марен Аде, Уил Смит и останалите членове на журито на състезателната програма са дали голямата награда на един филм, това означава, че този филм заслужава поне любопитството ни.