Смъртта като сянката на живота. Някъде зад кулисите един мъж умира, а на сцената, в светлините на прожекторите, шоуто на живите продължава – и прекрасно, и мъчително, и смешно, и страшно едновременно.

„На мен хората са ми интересни докато искат нещо, докато отиват някъде, докато търсят друго, докато се опитват..., но ако са постигнали целта си и са се спрели, те престават да ми бъдат интересни“ - казва големият руски писател Максим Горки. В „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности“ ще видите точно такива хора – търсещи, бягащи, объркани, малко отчаяни, но все пак озарени от плаха надежда. Ще видите млад писател (много силен Дарин Ангелов, който играе непрекъснато на ръба между възторга и истерията) - не най-гениалният на света, поразглезен от жените, най-вече от своята собствена, леко инфантилен, разсеян, смешничък, но пък изпълнен с такъв великолепен трепет към живота! Ще видите неговата сериозна съпруга (Илиана Коджабашева), която го търпи, обгрижва, командва и е дълбоко влюбена в най-големите му недостатъци. Ще видите и пухкавата, жадна за любов 20-годишна годеница на смъртноболния мъж (София Бобчева), на която траурът ама така не й отива. И нейната блага, остроезична майка (прекрасна роля прави Добринка Станкова само с една непоклатима лека усмивка, попила целия й житейски опит). Ще видите и старият цинично-ироничен „ловец на пъдпъдъци”, както си избирам да наричам този герой (големият Марин Янев сякаш изнася ролята само с... коленете си, сковани от стар ревматизъм или нещо подобно). И неговият син – лекар, малко нещо мрачен и особняк (Пламен Димов, който играе човек, по-възрастен от самия него поне с 10-ина години, но тази разлика нито за секунда не влиза в полезрението ти, виждаш само един леко прегърбен, уморен човек без възраст). Ще се запознаете с нелепия, обидчив, копнеещ най-после да го вземат насериозно полицай (Сава Драгунчев), обречената любовница (Параскева Джукелова), прислужницата (истински ярка роля сякаш от нищото прави Цветомира Даскалова)... И, разбира се, бъдещият мъртвец (Христо Терзиев), чиито последни дни като пясъчен часовник отмерват времето на сценичното действие. Той хем се появява само веднъж на сцената, хем невидимо присъства през цялото време, хвърляйки сянка върху другите – точно както смъртта непрекъснато хвърля сянката си върху живота. Истинско удоволствие е да гледаш този силен актьорски ансамбъл, в който всеки е незаменим и важен, държи в ръката си по един коз и без него играта би била съвсем различна. Самите персонажи на Горки са изключително пълнокръвни, цялостни и умело изградени, макар и понякога само с няколко едри, но много точни щрихи. Красимир Спасов пък е направил класическа сценична адаптация, вярна на пиесата, без хулигански примеси, едновременно скромна и силна.

„Чаровно лято с неизбежните му там неприятности” е трагикомедия и то от онези, при които през повечето време се смееш, а накрая осъзнаваш, че докато си се смял са се случили всякакви страшни неща и че спектакълът през цялото време се е докосвал, макар и с ужас, до истински трагичния пласт на живота. Самият режисьор говори за пиесата „Чудаци” като за едно сбоеобразно обяснение в любов, което Максим Горки прави на Антон Павлович Чехов, от чието творчество буквално е обсебен в ранните си години. Паралелите са очебийни, вярно е – мотивът за скуката и умората, за екзистенциалното безсмислие, както се изразява Красимир Спасов, както и така типичните за руската интелигенция самоирония и критично-любовно отношение към Русия. Между другото поразително е колко е актуален текстът на Горки по отношение на случващото се в момента в и с Русия. Някой беше казал - Харуки Мураками или Амели Нотомб - че големите писатели винаги са и малко пророци.

На мен ми се струва, че асоциациите с Чехов са леко преувеличени и това личи особено в декорите на спектакъла. При Чехов „неодушевената природа” – мебелите в стаята, шапките, дрехите и т.н. – винаги е по-жива, по-интегрирана в действието, героите непрекъснато „общуват” с предметите около себе си и така се поражда един втори пласт, един мълчалив диалог, много характерен за този автор. Тук този пласт не присъства. Декорите са си просто декори - материална среда, в която се разгръща действието и която няма почти никакво отношение към него (прекалено никакво дори). Дали това е режисьорско решение? Не знам.

Изключвайки първите леко многословни и протяжни десетина минути, представлението е изградено с лека ръка, в много точно намерен ритъм и се гледа на един дъх. Можете да го гледате на 7, 23 и 30 октомври, от 19 ч. на Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов”.

Защо Горки?

През март 2018 г. честваме 150 години от рождението на Максим Горки – син на дърводелец, останал сирак още съвсем малък и после работил какво ли не – от продавач до хамалин - за да изкарва прехраната си. Писателският му талант обаче е толкова впечатляващ, че само няколко години след публикуването на първия му разказ и още преди да е навършил 30 години Горки се превръща в едно от най-известните имена в руските литературни среди. С пиесата си „На дъното”, поставена от Немирович-Данченко и с участието на самия Константин Станиславски, Горки покорява не само руската, но и немската театрална сцена, а в резултат на огромния й успех творбите му са преведени в цяла Европа. През 1905 г. е арестуван заради гневната си статия против царската полиция и начина, по който тя се отнася с протестиращи студенти. Тъй като обаче цялата европейска интелигенция надига глас в негова защита, той е освободен, след което емигрира в Италия и за около 6 години живее на о. Капри. По повод 60- годишния му юбилей по покана на самия Сталин се завръща в родината си, където умира през 1936 г. при неизяснени обстоятелства. Официално – от туберколоза, но по-късно при разпит тогавашният шеф на КГБ Хенрих Ягода признава, че сам е разпоредил убийството на Максим Горки.