Извадки от последното интервю на Робъртс октомври 2015, след излизането на „Сянката на планината“ и преди да се усамоти, за да напише и първата част на трилогията, започнала със средната част – „Шантарам“
- "Колкото по-свързани сме в глобалната мрежа, толкова повече губим връзка един с друг."
- „Вярата е духовна свобода. Завършената вяра в някого или нещо е освобождаване от съмненията, страховете и несигурността. Затова темата за вярата е толкова важна за мен. И затова  разрушаването на вярата или загубата на вяра в някого е толкова болезнена – защото е загуба на свободата.”
- На въпроса какво е да убиеш някой герой в книгата: „Ужасяващо и извънредно болезнено. Аз плача. Скърбя. Закривам го на моята стена на характерите.”
(Когато пише, Грегъри Дейвид Робъртс държи коркова дъска на стената, на която поставя героите си – намерени от него изображения, които отговарят най-много на представата му за тях.)
- „Дните, в които пиша, са два вида. Онези, в които работя за пари, а тези дни са в миналото, и дни, в които пиша, защото това искам, въпреки че съм свободен да не правя нищо. В тези дни ставам, заставам пред  дъската с героите, мисля, душ, закуска и кафе, обличам чисти, изгладени дрехи и сядам да пиша. Пиша, докато усетя, че отдавна не съм слагал нищо в устата си. Прекъсвам, почивам и пиша отново. Предпочитам да пиша на музика. Правя си плейлист в зависимост от настроението. Понякога крещя. На другия ден всичко се повтаря.”
- "Някога, когато бях библиотекар в затвора, си вземах за четене книги с поезия – онези, от които затворниците преписваха любовни писма."

Миналото, моят любим враг, идва винаги не навреме. Спомените за онези дни в Бомбай изникват в паметта ми тъй внезапно и живо, че понякога ме изтръгват от времето и изчезвам загубен за настоящето. Една усмивка, една песен – и ето, аз пак съм там: проспивам слънчеви утрини, нося се с мотора си по планински път или овързан и пребит се моля на Съдбата за по-добър шанс. Обичам всеки тогавашен миг, всеки миг с приятел или с враг, миг на бягство, на прошка: всеки един миг от живота си. Но само миналото умее да те отведе на правилното място в неправилния момент и да надигне буря в душата ти.
Сигурно трябва да съм гневен след някои неща, които съм сторил и които ми сториха. Неведнъж са ми казвали, че имам право да се гневя. Един мошеник веднъж ми подхвърли: „Щеше да си велик тип, стига да имаше малко злоба в себе си.“ Но аз съм се родил без нея и никога не съм живял с омраза и озлобление. Ядосвал съм се, отчайвал съм се и съм вършел злини твърде често, докато не престанах, ала никога не съм мразил никого, нито съзнателно съм пожелавал някому злото, дори на мъчителите си. Естествено, ядът от време на време ме е предпазвал, както се случва понякога, но знам, че сладките спомени не минават през цинични врати.