На билборд с реклама на цигари чета: „Пушенето убива – спрете веднага!“ Викам си наум – да бе, да, ей сега! И се поздравявам, че от години вече съм приключила с този „бизнес“, та съм безразлична и към кандърмите да си купувам най-елегантните на света цигари, и към призивите да ги захвърля тутакси под страх от най-грозни болести. Вече наистина не си спомням как сложих край на относително дългата си история с пушенето, по-точно няколко края. Защото исках да се откажа, а все не можех. Сега, доста по-късно, си давам сметка защо – нямала съм мотивация. Своя собствена, а не подсказана ми отвън причина да спра цигарите. Като например тази, поради която един човек от Ямбол стана тотомилионер – отказал Димитър Митев цигарите и със спестените от това пари всеки ден пускал фиш. Джакпот от 12 милиона ако не е достатъчен стимул, здраве му кажете! Мисията е възможна. Предлагаме ви опита на няколко известни личности.

Аз пропуших не от 18-годишна, както повечето, а към 22-23 години. Зорлем се научих, нервирах се от това, че всеки край мен пушеше, а аз не. Към 15 години пуших, но доста рано осъзнах, че не е готино. Въпреки това много трудно ги отказах. От втория път. Първия ги спрях за три месеца заради дъщеря ни. Реших, че е много глупаво да си тровим детето, пушейки вкъщи. Докато бях бременна, все си запалвах по една цигарка. То беше по времето, когато във филм някой ако не запали цигара, не е интересно. Сега като гледам стари американски филми, всичко живо дими, дори и да е в болница. Като ги спрях първия път, напълнях. Бях сигурна, че след три месеца, без да пуша, вече мога да си дръпна след вечеря, без да се върна към пушенето. Уви, първото дръпване доведе до второто, на другия ден пак, после изпуших цяла цигара. На четвъртия ден отново пушех. По кутия на ден, ако вечер не излизам. Тогава не разбираш кога изпушваш още една кутия.

Окончателно се мотивирах да спра, когато бяха подготвили приемането на закона против пушенето в заведения. Като си представих как трябва да изляза пред някаква врата да пуша отвън – какво удоволствие можеше да е това? Другото, което си представях, бе как ще отида на работа и понеже съм някакъв ръководител, как трябва най-напред аз да спазвам правилата. А аз няма да мога да се сдържа да не запаля на работното си място и всички, на които забранявам, ще ме видят като лош пример.

Реших да не си го причинявам и започнах да си го навивам в мозъка. Бях си измислила тримесечна схема. Първо, започнах да излизам от вкъщи с една цигара по-малко в кутията. Докато настъпи ден, в който трябваше да пуша не повече от 2-3 цигари. И денят на 0 цигари настъпи след около месец... Втория месец вече реших да не си купувам цигари, а да муфтя, за да ми е неудобно. Исках, исках и вече като започнах да се чувствам наистина неудобно, обявих, че ги отказвам. Купих си лепенки от аптеката. При мен сработиха много ефикасно, защото още първия път като си залепих, имах усещането, че съм налапала десет цигари. Сдобих се с едномесечния курс и още на половината му осъзнах, че и без лепенка мога да не пуша.

Сега съм много неприятен човек в компания на пушачи. Отначало толкова много се радвах, че два месеца и половина не пуша, че нямах проблем с околните. Спряхме да пушим вкъщи и двамата с Орлин. Ако преди след вечеря си напълвахме по едно пепелниче всеки, това приключи. Къщата ми започна да мирише по друг начин. Отървах се от стреса останала-съм-с-две-цигари-дай-да-тичаме-да-търсим. Повлиях на много приятели благотворно, даже Катето Евро направи няколко опита да спре. При нея обаче лепенките не подействаха като при мен – на мен ми ставаше лошо само при вида на цигара, докато тя можеше да пуши с лепенка на гърба. Явно не беше готова психически да ме последва.

Преди пет години не по някакви специални причини реших, че трябва да направя крачката към справянето с нещо, което ме обсебва. 15-20 години бях пушач, пушех по две кутии дневно. Не се харесвах такъв – зависим от цигарите без воля да ги спра. Подчинен на нещо, което е извън моя контрол. И си помислих, че ако не се справя с тази зависимост, какво по-голямо бих могъл да преодолея с волята си. Има един библейски израз „Верният в малкото е верен и в голямото“. Направих облог със себе си и го спечелих. Без никакви помощни средства. На първо време ми се увеличи апетитът, но аз и без това трябваше да кача някой и друг килограм, така че не ме беше страх от напълняване. По принцип важното е да искаш да го направиш, без да се страхуваш от това, че спирането да пушиш ще се компенсира с нещо кофти. Покрай цигарите спрях и кафето – толкова ми бяха в пакет, че без цигара не можех да близна кафе. Започнах да пия чай. Кафе сега най-много веднъж в седмицата да си позволя. Не ми липсва, макар да осъзнах, че и от него съм бил твърде зависим. Мога да бъда в компания на пушачи, но предпочитам да не е задимено. Не съм от най-злобните критици на пушенето, ала вкъщи вече не се пали цигара – който иска, излиза навън.

Спрях пушенето от раз, когато един голям италиански актьор, когото гримирах, ме помоли да си измия ръцете, защото миришат на цигари. Ужасно се засрамих, изхвърлих кутията и от този ден нататък – вече 10-12 години, не съм пушил. Всъщност имало е моменти, в които ми се е допушвало – например когато ударих колата си, за малко щях да убия човек. Запалвал съм, но ми е ставало толкова отвратително, че съм захвърлял цигарата начаса. Не мога да понасям и около мен да се пуши. В мига, в който една дама запали цигара в любимото ми заведение с идеята да покаже, че то си е нейното и никой не може да й забрани да пуши, аз казах: „Окей, само че аз повече тук няма да идвам.“ Вече ходя само там, където се спазва законът. Жена ми също е отказала цигарите, така че вкъщи сме двама бивши пушачи с тотална непоносимост към тютюнев дим.