„Любовта е онова, заради което си струва да живееш.“ Това е последното изречение от мъдрата и прекрасна втора книга на арменската писателка Нарине Абгарян, която прочетох след „Три ябълки паднаха от небето“. Думите са на старата нани (баба – арм.) Тамар, отправени към нейната правнучка Момичето.

Това шестгодишно дете, Момичето, е централният образ в паноптикума от характери, всеки от които е една отделна история за градчето в Карабахските планини Берд (крепост – арм.), съхранило историята, нравите и вярата на арменския народ. На пръв поглед „Хората, които са винаги с мен“ създава у читателя илюзията, че е сборник с разкази. Всеки един от тях обаче, озаглавен с името на човека, чиято история разказва, се вплита в общата тъкан на повествованието така както потоците, идващи от ледниците и снежните шапки, се вливат един в друг и в руслото на река, виеща се като сребърна змия сред скалистите планини. Така – нишка по нишка Нарине Абгарян изтъкава като технахундж (килим с шарки от Карабах, донесен от рода Мелкумян след завръщането от изгнание – б.а.) историята на няколко древни арменски фамилии, устояли на изтребленията и изселванията, на Съветския съюз и на неговото разпадане, съпътствано от кървави етнически конфликти. Наплита и наплита съдби тази толкова даровита арменка в една уютна завивка, с която сякаш те завива, сгрява и пази в един свят на човещина и милост, устоял на егоизма, иманентно присъщ на цивилизацията. И този свят, който малко от малко опознаваш, те прави по-добър човек.

Момичето, подозирам, че в него се отразява самата писателка, е като светлия връх на една пирамида, здраво вкопана с основите си в традициите, предавани напред с доброта и много любов най-вече от жените в рода – защото жените знаят как да баят за страх, как да замесят похиндз (сладкиш от брашно от печена пшеница – арм.), да направят сушелкиили да утешат жена, загубила бебето си.

Останах без дъх, научавайки, че арменците (те са първите, приели християнството- б.а.) не разрешават на родителите да присъстват на погребението на дете, което не е познало вкуса на хляба. „Младенецът се смята жертва в прослава на Бога и принадлежи единствено на Него. Ако някой от родителите отиде на погребението, все едно отправя предизвикателство към Всевишния... Никой от присъствалите няма да каже и дума къде е погребан младенецът. Бог прибира своето, не оставя място, където да отидеш и да си поплачеш. Защото плачът е своеобразен упрек. На никого не е разрешено да осъжда и или да оспорва Неговите помисли. На никого и никога.“

Такива ми ти работи пише Нарине Абгарян. Нищо общо с нашите авторки, дето се заровиха да изследват обичаи и традиции при оцелели самотни баби по села и паланки и да ни ги поднасят във вид на художествена литература. За разлика от тях арменката някак ненатрапчиво те подсеща колко е важно да знаеш своя род, своя произход и своя корен. Да познаваш тези, дето са зад теб и отдавна ги няма. Защото „...ти стоиш в началото на пътя. Зад раменете ти се множат и множат предците, останали в небитието. Зад лявото рамо са по линия на майка ти. Зад дясното – по линия на баща ти. Те са твоите криле – казва татко. Те са твоята сила. Дръж ги винаги зад гърба си и никой никога няма да ти причини болка. Защото помниш ли крилете, си неуязвим.“