Харесах първия филм – „50 нюанса сиво” (2015). Сам Тейлър Джонсън, на която бе поверена режисурата, тогава успя да изведе на преден план драмата на една любовна двойка, в която желанията и фантазиите на двамата се разминават напълно и компромисът изглежда невъзможен. Може би и фактът, че сценарист бе самата авторка на романите също изигра своята роля. Плюс мощната пиар кампания. Резултатът го знаете – създателите на филма прибраха 570 млн. долара.

Не е ли логично след подобен успех да запазиш екипа, който стои зад него? По една или друга причина това не се е случило и „50 нюанса по-тъмно”, вторият филм от трилогията, е с друг режисьор – Джеймс Фоли („Кое е това момиче”, 1991, с Мадона в главната роля), и с друг сценарист – Нийл Ленард, който, моля ви се, е съпруг на авторката Е.Л. Джеймс.

Резултатът? Сега ще ви споделя.

Спомняте си, в края на първия филм Анастейжа (Дакота Джонсън) напусна Крисчън Грей (Джейми Дорнан) със сълзи на очите, след като той й удари няколко наистина паметни камшика. Сега, след като е минало известно време, разбираме, че Грей иска да си я върне като за целта е готов да забрави и тъмните, и по-тъмните и най-тъмните си желания и да стане просто обикновен млад красив милиардер, готов по всяко време на денонощието за страстен, умерено груб секс, какъвто кой ли пък не е правил.

Анастейжа всячески се опитва да му избие от главата садистичните удоволствия и да го вкара в така наречената „нормална” (или както той я определя – „ванилена”, в смисъл – крайно обикновена) връзка. Да си готвят заедно вкъщи, да вечерят след работа (да, тя е започнала работа и, естествено, е супер добра в нея, въпреки че ние основно виждаме как пише есемеси на Грей в работно време) и прочие. Няма въжета. Няма камшици. Няма червени стаи. Е, поне до един момент.

Моят Топ 5 на най-нелепите решения във филма, заради които Е.Л. Джеймс като автор на романа и мъжът й като автор на сценария трябва да се гръмнат:

1. Бившата сексуална робиня на Грей (в ролята е много талантливата Бела Хийткоу от „Тъмни сенки” на Тим Бъртън). Напълно неадекватно същество, около което човек очаква, че ще се завърти някакъв трилър, но... Ами, не.
2. BDSM-менторът на Грей (Ким Бейсингър). Също излишен персонаж, който само ти напомня колко по-добър филм от този беше „Девет седмици и половина” (ако някой не знае – с този филм Ким стана звезда преди около 25 години) и те кара да се позамислиш по въпроса не виждат ли тези холивудски жени, че с лифтингите и пластичните операции, на които се подлагат, всичките заприличват на Джослин Уилденщайн, Жената котка? Защо продължават да го правят?
3. Агресивният, но поне красив, шеф на Анастейжа (Ерик Джонсън). Абсурден герой! Той и особено финалната сцена с негово участие са едно от нещата, които превръщат целия филм „50 нюанса по-тъмно” в най-нискокачествена мелодрама в стила на любовните романчета „Арлекин” или лошите сапунени сериали.
4. Катастрофата. Това е най-, ама най-глупавата катастрофа в историята на киното! Направо е скандално – случайна, без последствия, единственото оправдание за съществуването на която, е главният герой да каже едни реплики.
5. Сексът в този филм е на всеки 15 минути например – досущ като рекламите по телевизията. Около шест-седем секс сцени, равномерно разпределени - като пътни знаци преди зона с ремонтни дейности – по протежение на целия филм. Тъкмо решаваш, че най-после филмът ще те изненада и Грей казва някаква много секси според сценариста реплика – „Свали си гащичките” да речем - гръмва една музика и... филмът не те изненадва с нищо.

За финал ще спомена, макар и извън класацията, и смъртоносно досадното еротично шептене на Дакота Джонсън по време на целия филм. На човек наистина му идва да я набие, за да смени тона малко. Но не е виновна Дакота, именно тя с невинността и младостта си по някакъв начин облагороди първия филм.

Тук няма какво да се облагородява – всичко е просто най-див комерс и нищо повече.