Три са личните ми открития, направени във връзка с този филм – Дженифър Лорънс може да бъде и скучна, секси актьор като Крис Прат – също, дори Космосът може да бъде скучен. Имам и четвърто откритие, истинско удоволствие - Майкъл Шийн, но за него по-нататък.

Поради неясни за мен причини предишният филм на господин Тилдум „Игра на кодове” (2014) с Бенедикт Къмбърбач в главната роля бе обявен едва ли не за шедьовър и дори получи номинация за Оскар за режисура. Обяснявам си го с това, че продукцията припомни на света една изключителна личност с трагична съдба, какъвто е английският математик Алън Тюринг. Интересният персонаж обаче не означава задължително добър филм и всеки път когато се сещам за „Игра на кодове” изпитвам извънредна досада от безкрайните сцени с изчисления и пресмятания (eдър план или детайл на Къмбърбачовото лице – едър план на дъска с цифри, или преливки на едното в другото, или нещо подобно), тромавия ритъм, монотонно разгърнатия сюжет... Лично мнение.

„Пасажери” не показва режисьорът да е постигнал особено израстване в което и да е отношение. Филмът е екшън фантастика с елементи на мелодрама, стерилна и банална, със специални ефекти и компютърно генерирана реалност, които обаче не успяват да компенсират посредствеността на сценария. Сюжетът: 5 000 земляни предприемат 120-годишно пътуване до друга планета. За целта те са подложени на изкуствено предизвикана хибернация (нещо като състоянието, при което се намира организмът на някои животни по време на зимен сън) и са настанени в специални капсули на борда на свръхмодерен космически кораб. По време на пътуването роботи трябва да създадат подходяща за живота на другата планета биосреда. Само че се случва така, че двама от космическите туристи (Лорънс в ролята на Аурора и Прат в ролята на Джим) по неволя излизат от хибернация цели 90 години по-рано и започва „една история за любов и саможертва”, както, сигурна съм, някой някъде е определил този филм.

Неминуемо на човек му хрумват асоциации с Адам и Ева в Рая, но и тези асоциации са му досадни, защото съвсем наскоро ги е правил и по повод филма „Равни” с Кристен Стюарт, и доста преди това по повод „Ex Machina: Бог от машината” с Алисия Викандер, пък и има чувството, че ги е правил и по повод други филми, за които просто в момента не се сеща. Любовната история е повече от предвидима и праволинейна, цветовете са в очакваната металиково-синкава гама, тук-там има грабващи ефекти - при изчезването на гравитацията на кораба и кратките полети на човеците в скафандри в открития космос, вързани като с пъпна връв за кораба... Драматичните обрати са нелепо измислени, като в треторазряден екшън. И това е всичко.

Плюс Майкъл Шийн. Най-добрите моменти в „Пасажери” за мен си остават онези около бара в космическия кораб, където елегантният барман робот Артър (уникална бутикова роля прави Майкъл Шийн)– с неизменна усмивка и точно програмирана любезност - прави коктейли на единствените двама будни обитатели на кораба. Звучи традиционна за нощен бар музика, която обаче по особен начин оттеква в пустия кораб, плуващ в Голямото Нищо (или Голямото Всичко). Тези сцени са толкова страховити, че в много по-голяма степен от всяка експлозия и от всеки суперефект, ти дават представа за ужаса, който изживяват героите, уловени в капана на това бъдеще, към което се носят и на чийто бряг най-вероятно никога няма да стъпят.

„Пасажери” не те изненадва с нито един свой ход. Малко романтика, малко научна сензация, малко съспенс, малко клишета за мечтите и ето ти филм. Но този филм вече сме го гледали, при това неведнъж. И понеже е сезонът на сесиите и изпитите, пък и за да съм по-ясна, ще кажа - ако имаше бележник, бих му писала една тройка.