Разбирам и Том Ханкс, и Рон Хауърд. Има предложения, които наистина не са за отказване и вероятно това да участваш в поредица екранизации по Дан Браун, най-продаваният от най-продаваните, е точно такова. Според мен обаче някой трябва да хване Хауърд за реверите на сакото, да го разтърси хубавичко и да му каже: „Хей, Рон, спомни си кой си!” Навремето този режисьор направи филми като „Уилоу” и „Ед ТВ”, а сега се е отдал на посредствени продукции, през които буквално прозира умората и досадата, с които върти педалите, образно казано.

Том Ханкс ме забавлява по специфичен начин още от първия филм – „Шифърът...”, където си партнираше с Одри Тоту (тук на нейно място е Фелисити Джоунс - номинираната за „Оскар” актриса, която играе с Еди Редмейн в „Теория на всичко”). Забавлява ме неговият професионализъм „до дупка” и фактът, че той наистина дава всичко от себе си, за да направи пълнокръвен персонаж от този д-р Лангдън, който е функция на сюжета и нищо повече. И въобще подобен тип екшън-трилъри с професори, доктори или други учени, чиито мозъчни гънки през цялото време сякаш треперят в едър план, докато разрешават загадки, са просто смешни. Да гледаш понатежалия Том Ханкс, велик актьор без никакво съмнение, как бяга от някаква опасност с костюма, коремчето и старателно боядисаната си коса, е най-забавното и дори трогателно нещо във филма. И пак казвам – забавно е, а не нелепо, само защото Ханкс все пак е голям актьор.

Сюжетът на „Ад” е изграден върху изпитаната формула – човек, който не знае какво се е случило с него и защо, трябва да разплете събитията назад във времето, без да разчита на паметта си. Робърт Лангдън е преживял нещо ужасно и е изгубил паметта си. Както винаги романите на Дан Браун са натъпкани до козирката с паметници на изкуството – ренесансови, средновековни, каквито дойде – които носят тайнствени послания, шифри и са обект на конспирации. В случая това е знаменитата поема „Ад”, част от „Божествена комедия” на Данте и последният жокер, който ще дам е, че в този филм на нея гледат като на пророчество, а не като на художествена творба. И това ако не сме го гледали сто пъти вече!

Филмът е сниман във Флоренция, но дори това не ви спасява от досадата, която ще ви обхване след първите 50 минути. Е, поне така се случи с мен. Такава обикновено е съдбата на послушните, строго охранявани от студията-продуцент екранизации по бестселъри. Вярваме, че Рон Хауърд ще спре до тук.