Началните кадри на „Мустанг”, в които петте момичета, главните героини, вървят към брега на морето със спуснатите си дълги, разрошени коси и белите си ученически ризи са незабравими. По някакъв начин те са ключови за филма, понеже ни показват тези деца-жени в цялата им необуздана, войнстваща дори и в същото време невинна красота, а после гледаме как методично, с примитивна тъпота и жестокост тази красота е прикривана, шамаросвана, укротявана, потъпквана и затваряна зад стени и решетки. Изключително въздействащ начален епизод, който се превръща в есенцията на филма.

Дебютният филм на турската режисьорка Дениз Ергювен „Мустанг”, бе френското предложение за „Оскар” и получи една от петте номинации за статуетката за чуждоезичен филм, след което спечели наградата „Label Europa Cinemas” на тазгодишния фестивал в Кан, а после грабна цели 5 награди „Сезар” (най-престижните френски национални награди за кино), при това в основните категории. Не че наградите са кой знае какъв ориентир, но все пак ще кажа, че „Мустанг” си заслужава всичките до една.

Пет сестри в тийнейджърска възраст – групов портрет на едно поколение - са отгледани от баба си и чичо си, тъй като родителите им са починали. Детството на момичетата е погубено от отживелите патриархални ценности и лицемерния морал на малкото градче, в което живеят и единствената грижа на баба им е как да ги опази девствени, за да ги омъжи. Не знам дали всеки може да си представи какво точно означава „отживели патриархални ценности”, когато става въпрос за малко градче в Анадола, затова ще обясня. Означава: девственост до сватбата, водене при лекар, който да документира девствеността при всяко съмнение от страна на родителите и за пред обществото с цел да се спаси честта на фамилията до десето коляно, очакване на кръв върху чаршафа в първата брачна нощ и още доста подобни практики, които в 21 век изглеждат направо варварски. Естествено всичко това е само „ за пред хората”, а под маската на фалшивото благоприличие човешката природа си избуява с присъщите й страсти и нагони, които заради непрестанното им подтискане дори са още по-необуздани.

За Централна и Западна Европа, да не говорим за Америка, вероятно всички тези неща, които „Мустанг” разказва, изглеждат зловещо-екзотични и неразбираеми, не и за нас на Балканите. Тук сякаш все още имаме остатъчна памет за това ориенталското разбиране за жената като за утроба за раждане на деца и задоволяване на мъжа и ръце за готвене и чистене, според което всяко удоволствие е срамно, забранено, преследвано и наказвано - от мъжете, бащите, синовете, от другите жени, от обществото като цяло. Тези пет момичета принадлежат към един свят, до който слухът, че някъде там, зад стените на тяхното забравено от цивилизацията село, такова нещо като еманципация на жените не само съществува, не просто се е състояло, но дори е победило (след като гледате филма няма и да ви мине през ума да поставяте под съмнение тази победа), все още не е достигнал. Мисълта, че в 21 век все още съществуват стотици хиляди такива места, в които живеят стотици хиляди момичета с подобна и много по-кошмарна съдба, те кара да се запиташ дали това погубване на животи – тихо, възприето, некоментирано – не е същото зверство, каквото са и най-страшните кръвопролития.

На „Мустанг” му личи, че е дебют – заради малко инфантилния финален „екшън” епизод и невероятния хепи енд (невероятен, но и неистово желан от зрителите). В същото време режисьорката Дениз Ергювен (37-годишна, израснала и учила във Франция, снима „Мустанг”, докато е бременна с първото си дете), която е и сценарист на филма, заедно с французойката Алис Винокур, е изградила изключително умело ритъма на филма. Изборът на петте момичета, от които само една се е снимала и в други филми, е изключително точен и всички те изпълняват ролите си така сякаш с тях е работил опитен режисьор, а не дебютант.

Доста критици сравниха „Мустанг” с дебютния филм на София Копола The Virgin Suicides (1999, преведен у нас като „Обречени да умрат”) – приликите са преди всичко в аурата на чистота и невинност, с която камерата обгръща тези момичета, намиращи се във възрастта на трансформацията, между детството и зрелостта, и ги предпазва като защитна обвивка от пошлостта на света около тях. Имайки предвид колко смели, различни и запомнящи се филми направи Копола след това – „Мария Антоанета”, „Изгубени в превода” и т.н. – очакваме много от втория филм на Дениз Ергювен.