Историята е велика и без Клинт Истууд да се бе наел да ни я разкаже. Случаят е от преди седем години и предполагам, че повечето от вас също като мен си го спомнят – през януари 2009 г. опитният пилот капитан Чесли Салънбъргър-Съли приводни Еърбъс 320 върху полузамръзналата река Хъдсън без нито един от 155-те пътници на борда да пострада. Случаят бе определен от всички като истинско чудо, тъй като ако пилотът не бе взел точното решение навреме и не бе извършил така виртуозно приводняването, самолетът е щял да се разбие някъде в Ню Йорк и картинката е щяла доста да напомня онази от 11 септември. Освен това, ако спасителните лодки, хеликоптери и водолази не бяха дошли толкова бързо до потъващия в реката самолет, някои от пътниците, сред тях и едно бебе, със сигурност нямаше да оцелеят с подгизналите си дрехи, при температура на водата 2 градуса и при температура на въздуха -20.

Това, което не знаехме за случая бе, че веднага след инцидента пилотът герой Съли е изправен пред съда, за да се изясни защо се е стигнало до тук и защо той е взел решение да предприеме възможно най-рискованата маневра. В действителност е имало голяма вероятност спасителят на 155 души, както и на още много потенциални жертви в случай, че самолетът се бе разбил в Ню Йорк, да бъде лишен от правоспособността си да управлява самолет.

Това е историята, която разказва филмът „Съли: Чудото на Хъдсън“ на Клинт Истууд. Сценарият е написан от Тед Комарницки по автобиографичната книгата на самия пилот, но се съсредоточава само върху конкретния случай от 2009 г. с епизодични реминисценции, свързани с миналото му като военен пилот (преди да прекара 29 години в гражданската авиация, Чесли Салънбъргър наистина е бил летец от американските ВВС). Няма нито една излишна сцена, нито един излишен кадър и нито една излишна дума. Старите кучета Клинт Истууд и Том Ханкс знаят как се правят нещата.

Клинт Истууд е един от патриарсите (или динозаврите) на стария Холивуд, един от пазителите на класическите холивудски рецепти за добро кино – завладяваща история, разказана просто и ясно, без милиграм умозрителност или някаква разсеяност, съзнателен отказ от стилизация, изключително дисциплиниран сценарий, силни, школувани, канонични, дори бих казала „академични“ актьори, няколко щедри щипки патос, точната музикална подложка в точния момент... Никакви експерименти! Железен подход, както се казва. Не харесвате такова кино? Значи „Съли: Чудото на Хъдсън“ просто не е филм за вас.

На Том Ханкс обаче не можете да устоите. Ролята му тук е почти идентична с тази, която направи в „Мостът на шпионите“ (2015) на Стивън Спилбърг – г-н Никой, който обаче заради чисто човешките и професионалните си качества в един момент се превръща в супергерой. Ханкс винаги е обичал тези свои скромни, незабележими на пръв поглед герои. Колко е важно да бъдеш добър човек, честен, почтен човек, съзнателен, отговорен, морален, съвестен, дори скромен и в същото време да си добър в това, което правиш – това е темата на филма, такъв е героят на Ханкс. И странното е, че не силно драматичната ситуация с приводняването на самолета в Хъдсън, когато всяка изтичаща секунда е въпрос на живот и смърт, ни трогва най-много, а очите на Ханкс, когато най-после му съобщават, че всички пътници са живи и здрави, самообладанието и смелостта му, когато два пъти се връща да провери дали някой не е останал в самолета, достойнството му на истински капитан, който последен напуска потъващия си кораб. Да, ето за такива старомодни, но изконни човешки добродетели разказват Истууд и Ханкс. За мен Том Ханкс е нещо като сърежисьор, тъй като начинът, по който изгражда своя герой – един скучен спасител на стотици хора, казано с няколко думи - моделира целия филм.

„Ние си свършихме работата“ – казва Съли на своя втори пилот Джеф Скилс (Арън Екхарт) и съм убедена, че Истууд е казал същото на Ханкс.

Гледайте.