Някъде там, на самата граница между истинския свят, в който живеем и измисления (уж!) свят на киното, се намират филмите на Абас Киаростами, големият ирански режисьор, с когото светът се раздели през тази седмица. На ръба между реалността и илюзията – в тази гранична зона се раждат шедьоврите на иранеца „Къде е домът на приятеля”, „През маслиновата горичка”, „Едър план”, „Ширин”, „Вкус на череша” (със Златна палма в Кан’97), „Пет, посветени на Одзу”...

Имах щастието, благодарение на работата си в EVA, да видя Киаростами на живо на филмовия фестивал във Венеция през 2007 г. - доста висок мъж, много изискан, "ескортиран" от красавиците на фестивала Ева Херцигова и Жулиет Бинош. Беше достатъчно само да пристъпи прага на която и да е зала, за да се изправят всички, на секундата, като един на крака и да го аплодират с викове в продължение на поне 5-10 минути. Киаростами не бе просто голям режисьор, той направи революция, промени не само иранското, но и световното кино като го накара отново да слезе на земята, да погледне живота в очите. Така както 40-ина години преди него направиха великите неореалисти Виторио Де Сика, Роберто Роселини и т.н.

През 80-те Киаростами противопоставя на всичките холивудски приказки, екшъни, войни, терминатори и извънземни, романтични комедии и т.н. малкия (а всъщност безкраен като Вселената) свят на своите незнайни герои, взети направо от истинския живот с истинските им истории и животи и само малко опоетизирани, надградени, поръсени с вълшебния прашец на изкуството.

Никой никога не е работил в киното с деца така както работи Киаростами. Повечето от децата във филмите му не са актьори, повечето от „актьорите” във филмите му не са професионалисти. Не очаквайте роли, характери, типажи, превъплъщения. Очаквайте човеци. Няма да видите зашеметяващи с красотата си природни пейзажи, не. По-скоро голите, пусти, песъчливи, сухи, монотонни хълмове на Иран, оскъдни на зеленина и в никакъв случай не живописни. Няма да видите костюми, декори, изкусно подредено осветление, лукави монтажни връзки... Ще видите филми, които извират от самия живот и запазват цветовете, аромата, светлините и сенките на извора. И се носят, текат пред очите ви като река, като поток.

В първия филм на Киаростами, добил световна известност - „Къде е домът на приятеля“ - малко момче тръгва само да търси къде в съседното село живее негов съученик, за да му върне забравената тетрадка със задачите за домашно и да го спаси от изключване от училище. От тази нищо и никаква история, най-незабележима и обикновена, Киаростами е „изтъкал“ истинско библейско платно, в което се разказва за приятелството и предателството, за старото и новото, за родителите и децата, за саможертвата и силата, за страха и смелостта. Без схеми обаче, без патос, почти в реално време, но с такава могъща чувствителност, с такава любов към децата, към живота, с такъв трепет! Всички филми на Киаростами са пропити с този велик трепет на живота, хипнотизират те с концентрацията на живот, която носят. И пак казвам - не говоря за красиви филми, нито за естетски филми. Говоря за пулса на калта, от която сме направени. Говоря за дихание.

Любимият ми филм на Киаростами „Едър план” е посветен на киното и е създаден по действителен случай като в него участват истинските хора, участвали и в истинския случай. Един вид „игрална възстановка” или нещо подобно. Сюжетът е пленителен. Един човечец е луд киноман, живее чрез филмите и понякога границата между живота и киното му се размива (както често се случва с истинските киномани между другото). В един такъв момент той лъже една случайно срещната жена, че е известен режисьор и че иска да направи филм за нея и семейството й, а след като тя му се доверява, той се настанява в дома й, запознава се с мъжа и децата й и уж започва подготовка за снимки. След като прекарва два дни у тях, съпругът на жената започва да се съмнява, вика полиция, фалшивият режисьор е разобличен и даден на съд. Когато Киаростами научава абсурдно-прелестната история на бедния киноман, който ще бъде изправен пред съда, той прави този игрално-документален филм и в него казва всичко, което може да бъде казано по въпроса защо имаме нужда от изкуство, защо не можем да живеем без този „друг” свят, макар и лъжлив, защо понякога обикновените могат да бъдат най-необикновени, защо всички без изключение сме фалшиви герои и нищо повече.

Благодарение на Абас Киаростами днес иранското кино е феномен - национална школа със собствен стил и множество представители, която е чест за всеки фестивал и неизменно присъства в програмите на най-, най-големите световни форуми. Асгар Фархади, един от последователите на киното на Киаростами, преди няколко години получи Оскар за филма си „Раздялата”. Иранците в киното сега са много и са силни, но в началото беше той, Киаростами.

Няма да разказвам повече. Надявам се, че Дом на киното или Филмотечно кино „Одеон” ще покажат панорама с филми на Киаростами в негова памет. Прозрачните и бистри филми, в които леко развълнуван и трептящ се оглежда животът ни.

Изпитвам добронамерена, но спонтанна и искрена ревност към всички, които за първи път ще гледат филм на Аббас Киаростами. Когато самата аз гледах негова творба за първи път в часовете на проф. Вера Найденова в НАТФИЗ, бях на 20 и през годините, изминали от тогава, разбрах, че режисьорите като него се броят на пръсти в историята на киното.

Животът е кратък, но филмът продължава.

Почивай в мир, Аббас Киаростами!