Най-напред забелязваш коремните плочки – четири на брой, добре оформени - на Александър Скарсгард, може би най-красивият актьор, изиграл ролята на Тарзан. Подсмихваш се иронично, понеже е пределно ясно, че нито в джунглата при горилите, нито в поствикторианска Англия (книгите на американеца Едгар Райс Бъроуз са написани през първата половина на 20 век) процъфтява бодибилдинга. После си казваш: каква достоверност търся аз във филм като този! И се оставяш на удоволствието от приказката.
„Легендата за Тарзан“ на реж. Дейвид Йейтс е приказка, но историческият контекст, в който е поместена тази приказка, си е съвсем истински – чудовищното, безмилостно и варварско ограбване на Конго от белгийския крал Леополд II, за който е официално известно, че е отговорен за смъртта на 10 милиони африканци. 10 милиона, правилно четете. Не че това има връзка с филма, но Европа има за какво да се срамува и е потънала в грехове. Европа не обича да говори за тези минали неща. Учили ли сме ги в училище? Аз поне не съм. Дано сега ги учат. Знаем за Холокоста, за арменския геноцид, а за 10-те милиона в Конго, избити от Леополд II малцина знаят. За зверствата на войските на Ернан Кортес столетия по-рано, в Мексико също не се говори много. И колко още има... А после разправяме, че ислямът бил религия на насилието. Никой европеец, който не е невежа, няма право да говори така.
Пиша ги всички тези неща, защото чета в английската преса, че „Легендата за Тарзан“ бил слаб филм. Усещането ми е, че не го харесват не само по художествени причини. Макар и по един детински начин филмът показва и казва доста за колонизирането на черна Африка от „бяла“ Европа.
Действието се развива след като Тарзан е напуснал джунглата и вече живее в Лондон, в старото семейно имение на рода Грейсток, член е на Камарата на лордовете, женен е за своята любима американка Джейн Портър (Марго Роби) и въобще вече е лорд Джон Клейтън III. Алчният и жесток Леон Ром (Кристофър Валц, отново злодей и отново харизматичен), пратеник на Леополд II, обаче успява да го примами обратно в Конго като по този начин иска да си осигури достъп до диамантеното находище, намиращо се в земите на местно конгоанско племе, чиито вожд Мбонго (Джимон Хонсу от „Кървав диамант“) иска да убие Тарзан, който пък някога е убил сина му.
Има един особен трепет в епизода със завръщането на Тарзан и Джейн в Африка – наивен, но някак завладяващ. И всички реминисценции, които ни напомнят как е живял Тарзан с горилите, как е станал това, което е и как после е срещнал Джейн и как тя отново го е превърнала в човек – толкова е красиво това! Парадоксът е, че филмът въздейства не с екшън сцените си, които са изключително банални и дори малко нескопосани, а с копнежът по дивото, който събужда у нас. Копнежът по дивата чистота.
Александър Скарсгард – да оставим настрана коремните му плочки, които дразнят доста – също успява да извади на бял свят някаква своя съвършена, идеална примитивност, без да е бутафорен или свръхнатуралистичен. Решението на режисьора да покаже интуитивната, дълбока връзка между него и Джейн чрез приликата в очите им, които са малко диви, като очи на хъскита, е едно от най-доброто решение в целия филм. Любовната история е много приглушена, много нежна, повече погледи, отколкото думи. Марго Роби е идеалната Джейн и целият филм черпи енергия от химията между нея и Скарсгард.
„Легендата за Тарзан“ със сигурност е по-скоро романтичен и приключенски, отколкото екшън филм. Да, той си изпълнява „задължителната програма“ от екшън сцени и нищо повече. От там нататък става въпрос за ... копнеж. Не случайно финалната песен на филма е разтърсваща, романтична, хваща те за гърлото - Better Love на Hozier. Чуйте я в линка по-долу, след трейлъра на филма.
Повече за Тарзан като един от първите супергерои в киното и за Александър Скарсгард можете да прочетете в бр. юли на сп. ЕVA, вече на пазара.
