Седнал в малкия апартамент 124 на хотел „Мажестик“ на прочутата улица „Кроазет“, точно срещу Фестивалния дворец в Кан, гледам през прозореца към морето и военния кораб в средата на залива, нелепо стоящ между 6-етажната яхта на Стивън Спилбърг и някаква друга, по-скромна 5-етажна. Чакам да се появи Ванеса Редгрейв, четвърт век след нейното първо появяване на „Кроазет“ през 1967 г. с бъдещия й съпруг Франко Неро.

Интервюто ми с нея е по повод възстановяването в дигитален вид на легендарния филм Howards End, направено с парите на милиардера Чарлз Коен. Той е наел и апартамента, и пиарите, и залата за прожекцията в рамките на фестивалната програма за представяне на класики. Филмът е имал премиера в Кан през 1992 г.

Мисля си колко е прекрасно, че тя е тук на най-женското издание на фестивала, показал две лица на Кристен Стюарт – като отчаяната Вони в Café Society на Уди Алън и като Морийн във филма Personal Shopper на Оливие Асаяс. Както и чудесния филм на нейната вече бивша приятелка Соко „Танцьорката“, в който изгрява нежната и ефирна дъщеря на Ванеса Паради (която е и член на журито) и Джони Деп – Лили Роуз Мелъди Деп, като Айседора Дънкан. Да не забравя и критиката срещу финансовата система на Джоди Фостър Money Monster с ослепителната и на живо и дошла за първи път на фестивала в Кан Джулия Робъртс, която се радва на червения килим като американка, издавайки недотам фините си глезени. И всичко това придружено от женските конференции на Салма Хайек, в които е впрегнала фондацията на Kering – компанията на съпруга си Франсоа-Анри Пино (Gucci, Saint Laurent и т.н.). Амбициозната актриса дори даде специални награди в Кан на Джина Дейвис и Сюзън Сарандън – легендарния дует от класиката „Телма и Луиз“...

Ванеса Редгрейв идва с няколко минути закъснение. Появява се „без маска и без грим“ и ме оставя удивен. Първото, което приковава вниманието ми, са нейните невероятни сини очи, които не могат да се оценят и да се усетят в цялата им прелест, видени само на екрана. Това не са очи на 80-годишна, това са очите на жена.

Избрала е семпла джинсова риза без яка в точно същия цвят като очите си и прост панталон, който стои перфектно на все още чудесната й фигура. Бастунчето, с което понякога се подкрепя, остава почти незабелязано. Правя й няколко бързи снимки, докато се нагласи на дивана срещу мен, и започваме:

Ако днес си затворите очите и се сетите за Howards End, каква картина изниква в съзнанието Ви?

Как ходя из полето с диви зюмбюли – кадрите, с които започва филмът. Това е картина, която никога няма да забравя – и като цвят, и като дъх, и като преживяване. Което веднага ме подсеща и за прекрасната къща, в която снимахме и която обожавах, и за нашата художничка Лучана Риги, която направи незабравими и нас като герои, и обстановката. Може би именно нейната работа оставя и прекрасните спомени на зрителите от продукцията. А не това бе усещането ми в първия снимачен ден. Беше сцената в болницата, аз на легло. Неприятна работа. Иначе във филма този епизод е някъде в средата, но нали знаете, че не се снима хронологично.