Животът е пълен с катастрофи. На всеки ъгъл можеш да срещнеш някой с разбито сърце, който се чуди как да продължи напред. „Вил-Мария” проследява паралелно историите на няколко души, които се срещат след поредица от катастрофи – защото всяка катастрофа в живота е верижна и води след себе си върволица от всевъзможни инциденти.

В центъра на този сюжет-пъзел е Софи Бернард (Белучи) – европейска филмова звезда, пристигнала в Монреал, за да снима поредния си филм, който обаче се оказва най-необикновения филм в цялата й кариера. Тук тя се среща със сина си (Альоша Шнайдер, красив като ренесансов ангел) като наивно се надява, че за няколко седмици ще успее да преодолее отчуждението помежду им, трупано години наред. Вглеждайки се в порасналия си син, тя изведнъж успява да погледне собствения си живот отстрани и това, което вижда, й причинява огромна болка. Времето е безвъзвратно отлетяло и не може да бъде компенсирано. В същото време тя разбира, че в болката си не е сама. Да, може би в успеха и славата си е била самотна, но не и сега, в страданието си. Не всеки знае какво е да бъдеш обожаван, но всеки знае какво е да загубиш някого, да сгрешиш и отчаяно да искаш втори шанс.

Моника Белучи отлично знае, че зрелостта не й е спестила нищо и че времето не е било безразлично към нея. Тя ще свали пред очите ви изкуствените си мигли и целия си грим. Сцената „звучи” като изповед без думи, но не пред свещеник, а пред огледалото, пред камерата, пред целия свят. Къде другаде би могла да се изповяда една от най-красивите актриси в историята на киното! Всъщност докато я наблюдаваме как плува из филма със съвършено скорените си дрехи на истинска дива, през цялото време имаме усещането, че „между редовете” на този филм, някъде в невидимите му дълбини виждаме истинския сюжет, най-истинския. И той не е за актриса, която преосмисля връзката със сина си, нито за всички житейски истории на останалите герои в пъзела, всъщност няма нищо общо със сценария. Истинският сюжет на „Вил-Мария” е страстното танго, което Моника Белучи танцува в прегръдките на времето. Поне аз видях този танц и той беше по-силен от всичко останало.

„Вил-Мария” е името на болницата, в която се срещат всички герои след всеки етап на „верижната катастрофа”, която се отключва още в първите минути на филма. Усещането за необратимост, непоправимост, но и за прошка, любов, смирение се раждат именно на територията на тази болница, на чиято територия всеки е сам, всеки е изплашен, всеки се моли и всеки е само човек и нищо повече.

Без да е шедьовър, тъй като е добре пресметнат, прекалено старателно премислен във всеки детайл и му липсва екстравагантната спонтанност и лекота на големите филми, „Вил-Мария” е силна творба и на мен далечно ми напомня „Часовете” (2002) на Стивън Долдри с Никол Кидман, Джулиан Мур и Мерил Стрийп. Защото и тук, както и там се чува ехото от старата римска поговорка: „Всички те (часовете) раняват, последният убива”.