Признавам, че обикновено като чуя, че във филма става въпрос за рак или друга нелечима болест, съвсем безцеремонно отказвам да го гледам. Все си мисля, че ми стигат новините за терористични атаки, кръвопролития, починали хора, спомените ми от различни преживявания в личния ми живот, белязали ме завинаги, страховете... Не, сто пъти по-добре ми е да гледам ситкоми по телевизията.

Въпреки това гледах „Ма Ма“ на Хулио Медем. Първо, защото обожавам един от предишните филми на Медем -  „Стая в Рим“ - и второ, защото намирам, че Пенелопе Крус е една от малкото актриси днес, която не е инфантилна, а носи в себе си вълнуваща зрялост, някаква земна, чисто женска сила, непоразена от холивудски модели и маниери на актьорска игра. Казано просто – не пропускам филм с Пенелопе Крус.

„Ма Ма“ е велика мелодрама, в която са побрани трагизмът и красотата на целия живот. И ако някой ви каже, че мелодрамата е второкачествен жанр, да знаете, че този някой съвсем не знае какво говори.

Медем посвещава филма си на жените. В „Ма Ма“ една жена – Магда (Крус) – попада във водовъртежа на тежка житейска криза. Тя е останала без работа, мъжът й я е напуснал заради по-млада и я е оставил сама да се справя с 10-годишния им син, а накрая й откриват и рак. Както често се случва обаче в перспективата на смъртта, тя открива живота по съвсем различен начин. Гледали ли сте „Морето в мен“, друг изключителен испански филм на Алехандро Аменабар, с Хавиер Бардем в главната роля? „Ма Ма“ е женският отговор на този филм, отговорът на Пенелопе. Тя показва, че може да изнесе също толкова разтърсваща роля, колкото и  мъжът й, тоест Бардем. Не че сме се съмнявали.

Смъртта се появява на хоризонта и променя всичко. В живота й се появяват нови хора, нови, различни любови и... дори едно бебе. Получава и ново отношение към тялото си, към самата себе си. Цялата история щеше да е невероятно захаросана и полирана с фалшив позитивизъм, ако не беше разказана с такава божествена лекота и тънък усет за трагизъм. Размиването на границите между реалността и фантазията, прескачанията напред във времето, с помощта на които цялата история придобива задъхано темпо, сякаш е разказана с нетърпение, с копнеж (похват, който лично аз за първи път срещам в киното – историята е разказана не по традиционния начин, а „на скокове“ напред във времето, последвани от връщания, великолепно откритие!) и горящите като въглени очи на Пенелопе Крус, която все още носи в себе си онази примитивна женственост, изначална, чувствена, телесна женственост. И сълзите, и усмивката й в този филм те разплакват, тялото й те разплаква, посърналото й лице... Колко рядко някой филм може истински да те трогне, да те докосне, да преобърне сърцето ти, да те преведе през катарзис, с една дума да се свърже с теб на най-дълбоко, човешко ниво.

И през цялото време си мислех колко Испански (съзнателно го пиша с главна буква) е този филм и как открито кореспондира с киното на Алмодовар, особено с „Цветето на моята тайна“, „Всичко за майка ми“ и „Говори с нея“, както и с вече споменатия шедьовър на Аменабар „Морето в мен“, и с ранния филм на същия режисьор „Отвори очи“ (по който по-късно Камерън Кроу направи своя „Ванила Скай“). Забелязала съм, че когато съществува силна национална школа, силна национална традиция, всеки отделен филм, разположен в тази традиция получава допълнителна мощ от контекста, от общия дух. (Липсата на такъв общ дух е нещото, от което в последните години страда българското кино - всеки работи самостоятелно, "на парче", изолиран от другите, но това е отделна тема).

Въпреки сюжета си „Ма Ма“ не е мрачен филм. Той е, както се пее в една от великолепните песни от филма (изпълнявана между другото от странния, харизматичен лекуващ лекар на главната героиня, в ролята Асиер Ечеандия, в който аз се влюбих), като самия живот. Ето няколко строфи от текста на тази песен, цитирани по памет: „Да мислиш, да говориш, да се смееш, да обичаш, да пееш, да се радваш, да страдаш, да се бориш, да танцуваш – това е да живееш.“ Това е и филмът на Хулио Медем. За мен – един от най-силните филми от последните няколко години.