Още когато гледах предишния филм на Алехандро Гонзалес Иняриту – „Бърдмен“ – си помислих, че главният герой е всъщност самият режисьор. Той е този, който има нужда отново да полети, да се почувства жив, да си върне страстта. Та затова „Бърдмен“ и новият му филм „Завръщането“ (The Revenant) ми се струват вътрешно свързани. И макар че никога няма да простя на Иняриту последните 20 минути на този филм – изумително банална финална сцена! – все пак „Завръщането“ е много мощен опит за бягство от задушната зона на комфорта, в която пребивава днес зрелищното кино. Зона, в която властват компютърните ефекти, супергероите и суперчудовищата, виртуалната реалност. Иняриту, Леонардо ди Каприо и целият екип са направили чудеса от храброст, за да се махнат от всичко това. Далеч от виртуалното, назад към живото! Скъпоструваща смелост е тази тяхната обаче.

Да бъдем обективни. Ако се даваха Оскари за проявен от снимачния екип кураж по време на снимки, вероятно „Завръщането“ на Алехандро Гонзалес Иняриту би бил един от най-достойните претенденти - след всички интервюта, дадени и от режисьора, и от звездата на филма Леонардо ди Каприо за това как са снимали при -40 градуса, как са влизали в ледена вода, как са яли истински черен дроб от бизон и прочие. Обаче Оскари за снимачна храброст не се раздават. А може би трябва, но за това по-нататък.

Ако се раздаваха Оскари за „най-добре заснети природни пейзажи“, „Завръщането“ със сигурност би бил сред основните претенденти с незабравимите кадри на Еманюел Любецки, запечатали синкавосуровите, обвити в мъгли величествени високопланински канадски гори, диви, непристъпни, свирепи... Но и такива Оскари няма. „Завръщането“ обаче е номиниран в цели 12 категории, включително за най-добър филм, режисура, главна и поддържаща мъжки роли, операторство, монтаж и т.н.

За „Завръщането“ се говори толкова много и толкова отдавна, че дори да не сте киномани, вече със сигурност сте разбрали в най-общи линии сюжета на филма – един трапер (Ди Каприо в ролята) е нападнат и полуразкъсан от мечка гризли, а след това изоставен от спътниците си на произвола на съдбата сред дивата природа да оцелява. Това, което не знаете, ще ви го кажа също в най-общи линии, за да не убивам преживяването ви – така наречената „драма на оцеляването“ е сведена до поредица от фантасмагорично преувеличени и безразборно навързани едни с други случайности и премеждия, щедро поръсени с напълно неавтентични мистични преживявания на главния герой кое от кое по-предвидими и банални. Нашият трапер-герой преминава през нечовешки изпитания и все се справя – повече като победител в риалити, отколкото като художествен образ. Ако беше Супермен или Рамбо – да му повярваш. Обаче в този филм има една гигантска претенция за максимално потапяне в реалността и именно тя е изиграла лоша шега на продукцията. Между другото, ако сте гледали детинската режисьорска творба на Анджелина Джоли „Несломим“, знайте, че двата филма доста си приличат.

Изненадана съм, че Иняриту, един от големите майстори в киното днес, създал филми като „21 грама“, „Вавилон“ и „Бърдмен“, си е мислил, че като качи камерата на тази надморска височина и снима без допълнително осветление, при екстремно ниски температури и като покаже как актьорите ядат вътрешности на убито  животно – това ще му направи филма. Обаче се чудя дали въобще си го е мислил. Съмнявам се, че е толкова наивен. По-скоро са го хванали лудите, нещо му е  прищракало и просто е решил да хване гората и да поснима малко истинска природа, пък каквото ще да става. Публиката обаче никога не се е интересувала колко трудно е било на екипа зад кулисите, а само какъв е готовият резултат. А готовият резултат е един доста протяжен филм с няколко мъчително-брутални сцени (които аз изгледах със затворени очи и запушени уши), зрелищен като кино и като житейски материал (направен е по действителен случай), но посредствен като сценарий. С други думи - най-обикновен трилър. Леонардо ди Каприо, разбира се, е правил далеч, далеч по-добри роли, тук основно пълзи в снега, стене от болка и гледа в небето, но на практика при този сценарий той няма какво друго да прави. Ние му се възхищаваме, че наистина е преминал със собственото си тяло през част от тези изпитания, а не е разчитал на т.нар. „зелен екран“, но това че му се възхищаваме не ни помага ни най-малко да преминем през класическите, а в случая и много важни за един зрител преживявания като страх, състрадание, катарзис. Дори когато ни казват право в очите, че „всички сме диваци“ пак не изпитваме това, което се предполага, че трябва да изпитаме. Не става с декларации и лозунги.