"Омразната осморка", опус №8 на Куентин Тарантино. През първия един час на филма гледаш как седмина ловци на глави, главорези или просто гангстери в каубойско-траперски дрехи и една сурова мацка, която хич не си поплюва, кръстосват напред-назад в крайпътна кръчма, докато чакат да отмине бурята, разговорят любезно или не чак толкова любезно и пият чай край огъня. Започваш да се питаш: Какво става?! Тарантино ли гледам аз или... Чехов? И тъкмо като се попиташ, идва тарантиновската част.

Не се подвеждайте по заглавието, което очевидно репликира класическия уестърн на Джон Стърджис „Великолепната седморка“ (1960). Нито по факта, че Енио Мориконе, чиято гениална музика към шедьоври на уестърна като „Имало едно време на Запад“ и „Добрия, лошия и злия“ се превърна в нещо като „майка“ на този жанр, е автор на музиката и към този филм. „Омразната осморка“ на Тарантино е брилянтно бягство от всички уестърн клишета. Далеч, много далеч от „спагетите“ (нямам предвид страната на спагетите, а жанра „спагети уестърн“), чак в заснежените като на кино планини на Уайоминг, един ловец на глави (Кърт Ръсел, велик!) води издирвана от властите престъпничка Дейзи (Дженифър Джейсън Лий, да се слави актьорският ти талант!) в града, за да я предаде и да си вземе парите. По пътя той се натъква на още шестима типове, досущ като него – Самюел Джексън, Майкъл Медсън (харизматично затлъстял), Тим Рот, Чанинг Тейтъм, Демиан Бичир, Уолтън Годжинс – и става, каквото става. Не можеш да преразкажеш филм на Тарантино. Можеш, но няма да предадеш и частица от него. Някой беше казал, че киното е онова нещо във филма, което не може да се разкаже. Затова никак не се учудвам, че въпреки историята с откраднатия и публикуван в интернет сценарий на „Омразната осморка“ и въпреки че Тарантино в момента води съдебно дело срещу въпросния сайт, режисьорът все пак реши да направи филма си. Сценарият просто не е определящ при него и никога не е бил. Той, Тарантино, който промени киното с „Криминале“ през 1994 г. , изпитва дълбока, истинска наслада от самото кино и неговите изразни средства, а не от това, че ще разкаже някакъв си сюжет.

Ето какво още обича Тарантино - обожава да ни шокира като плисне в лицата ни чаша (или пък кофа) с кървава боя. И после пак, и пак. Върху киноплатното (не е ли екранът нещо като платно?) в „Омразната осморка“ Тарантино плисва доста кофи кървава боя, взривява доста глави и разпарчетосва доста човеци, обаче го прави толкова изобретателно, брутално, свръхнатуралистично, с такова вглъбяване в детайлите, в кадансите, цветовете, гледните точки, ритъма, че те издига над случващото се и те кара да погледнеш на него като на игра. Този човек лудо, идиотски се забавлява да измисля напълно абсурдни сцени с насилие. Както има абсурден хумор, така има и абсурдно насилие.

Много рядко в киноревюта човек има време и място да спомене имената дори на „фронтмени“ на филма като оператори и сценаристи, а какво остава за художници и художници по костюмите. Обаче в случая с „Омразната осморка“ няма как да минеш без имената на четиримата художници, сет дизайнери и костюмографи Йохей Танеда, Ричард Л. Джонсън, Розмари Бранденбург и Къртни Хофман. Те са разработили виртуозно света на филма, всеки детайл от каретата, в която пътуват ловеца на глави и Дейзи, куфарите, оръжията, шапките, шаловете, палтата, брошките, ботушите и после крайпътната кръчма с чайниците и стъклениците с пъстроцветни бонбони, кожите, килимите... Омагьосващо! Брутална приказка – ето какво е този филм!

Дженифър Джейсън Лий е една превъзходна актриса, която така и не се пришпори да стане звезда. Винаги е била в А-листата, но никога не е била точно звезда. Дано сега, около номинациите й за работата й в „Омразната осморка“, някоя от телевизиите да покаже филма „Джорджия“ от 1995 г., където тя играе момиче аутсайдер, правещо всичко в живота си по грешния начин. И си мисля: Как така Сандра Бълок стана звезда, а Джейнифър Джейсън Лий – не? Къде е справедливостта?

Понякога за да се разбере човек с един филм трябва да говори езика му. Не всеки говори езика на „Омразната осморка“, не всеки говори езика на Тарантино и в това няма нищо лошо. Така че пак казвам – само за най-, най-, най-омразните фенове.

Като казах "езика на Тарантино" и се сетих да спомена, че човек изпитва невъобразим кеф, докато слуша диалозите във филма, придружени от съвсем неуместни включвания на нелеп задкадров глас - американския английски на Тарантино е някакъв друг, отделен вид английски, със собствено поетично звучене, собствен ритъм, собствена артикулация. Убийте ме, но е така.