Дъщеря е на Наум Шопов, сестра на Христо Шопов, бивша жена на Христо Мутафчиев, съпруга на Кольо Карамфилов и майка на Асен Мутафчиев, третокурсник в НАТФИЗ, чийто талант изгрява в постановката „Госпожа министершата“ в театър „София“.

На фона на толкова актьори около себе си, преди години Лиза избра да режисира. В таланта и чувствителността й ще се убедите, ако гледате двете й нови постановки – „Любов“ в Народния театър, посветена на покойния й съпруг Кольо Карамфилов, и „Идиоти“ в театър „Възраждане“. Предложихме й да ни разкаже за главните мъжки роли в собствения й живот.

Наум, татко

Имам един много ярък спомен от плажа на Ахтопол, така нареченото гето на актьорите. С татко се разхождахме по плажа. Бях малка, много, много слаба, една такава... като сламчица. Непознати хора спираха татко, за да се запознаят с него, а той ме представяше с някаква изключителна гордост: „Това е моята дъщеря“, и аз се чувствах специална. Като дъщеря на родителите ми отраснах в театъра. Във Военния се чувствах като у дома.

Детството ми си беше абсолютно неангажирано с мисълта или усещането, че баща ми или майка ми са някакви авторитети. Бях безумно влюбена в Иван Иванов, тогава това беше важно. (Усмихва се.) Знаех цялата му роля на Ромео наизуст. Чак във ВИТИЗ започнах да осъзнавам кой е Наум – баща ми. С брат ми приемахме известността му за нормална.

Наум ни научи да не мрънкаме, да бъдем достойни. Мисля, че много приличам на него като натюрел, темперамент, общуване с хората, без, разбира се, да визирам мъдростта, мащабността и таланта му. Той беше ненатрапчив. Присъстваше изключително достойно и тихо. Никой не знаеше какво става в стаята му, когато репетира вкъщи, какви трудности среща с ролите си. Не сме ги обсъждали. Това беше неговият свят. Можеше да си бъде самодостатъчен, защото беше Вселена. (Усмихва се.) Изразяваше себе си в един голям талант.

Някой скоро ме попита защо го наричам Наум, а майка ми – Невена. Да, правя го, защото когато става дума за толкова специални хора, да интимничиш с роднинство или любов, ми изглежда невъзпитано. Те са онази част от българите, които оставят следи, и когато някой ми говори за тях, и аз ставам този някой, който изпитва уважение и респект.

Връзката ми с татко беше специална. Чувството ми към него беше по-силно, отколкото на дъщеря към баща. Помежду ни имаше усещане за цялост, когато си говорехме или си мълчахме заедно. За първи път усетих каква магия е театърът, когато гледах „Животът е сън“ на Иван Добчев, там Наум слизаше бавно по една стълба, която ми се стори безкрайна, в салона беше пълна тишина, а той бааавно, методично татуираше звука от стъпките си в мозъка ми... Последния път, когато го видях, той не беше в съзнание, държах ръката му и му разказах това, а последните ми думи бяха: „Хайде, тате, вече може да се изкачиш по стълбата“. Не знам как и какво се случи, но той ме погледна. Никога няма да забравя тези очи. Не искам.

Когато бяхме малки, беше голямо диване. Непрестанно правеше нещо, заради което майка ми ходеше в някое районно... Беше толкова див, че накрая тя не го пусна в казармата, убедена, че няма да оцелее там, или че казармата няма да оцелее.

По-голям от мен е с 6 години. Докато не отраснах, доста се карахме. Портех го за някакви страшни глупости. Имаше периоди, в които живеехме в една стая. Спомням си хаоса и картините по стените – рисунки от Михаил Симеонов, брата на майка ми, който е скулптор и голям художник, отдавна не живее в България, и от Слона – лични подаръци на татко и на мама.

Спомням си, че един път се прибрах разплакана, едно момче ме беше обидило, после се оказа, че ме било харесвало, но кой да знае. (Усмихва се.) Брат ми много се ядоса и излезе, после това момче се отнасяше с огромно уважение към кльощавото момиченце, сестрата на Христо. После учех в същите училища, в които преди това и той, и навсякъде имах щита на сестрата на Христо. И до днес съм такава, сестра му, и това ми харесва.

Винаги съм знаела, че ако имам проблем, той е човекът, на когото мога да звънна и този проблем да бъде решен. Не търсим съвети един от друг. По-скоро си служим с факти. Обаждам му се: „Брат ми, аз направих така и така“. Или той ми казва, че е взел някакво решение. Другият отговаря – ок, и това е. Такива сме. Обрани. А и като цяло и двамата споделяме едни принципи на поведение. Стремим се да присъстваме с чест и да не съдим. Нищо да не е на всяка цена.

Христо Мутафчиев, бащата на сина ми

Научих за удара му в началото на един много труден за мен период от 3 години, в който татко имаше здравословни проблеми. Майка ми вече не беше добре. И като дойде новината за Христо, бях в шок, разбрах колко много, стопроцентово съм му признателна и го обичам. Признателна съм му за Асен, сина ни, защото можех и да го нямам. И аз, и Кольо бяхме много уплашени за Христо.

За първи път го видях в една от аудиториите във ВИТИЗ, свиреше на пиано и пееше... леле, какъв глас, беше първото, което си помислих. Беше хубаво момче, напористо, амбициозно и много честно. Но ме спечели 100%, когато ме запозна със семейството си. Драга и Стефан – неговите родители, са изключително специални хора. Най-прекрасните, които познавам. И до ден-днешен ги обожавам. Те са вторият подарък, за който съм благодарна на Христо.

Интелигентни хора, близо до природата, до истинското. Спонтанни, отворени човеци, естествено и синът им да е такъв. Много харесвам духа им. Страхотни купони сме имали в Карлово, всички пееха, много се смееха и се обичаха. Когато срещнеш такава хармония като тази помежду им – и външна, и вътрешна, откровена, си даваш сметка, че дар Божи е да имаш такова семейство. Много се обичаха с моите родители.

И ние с Христо се обичахме. Аз имах много силен майчински инстинкт от 16-годишна. Забременях още в трети курс във ВИТИЗ. Появи се Асен. Никой от нас не беше узрял за сериозна връзка. Бяхме много млади родители. Завърших първа, след това Христо. Той замина да работи в Пловдивския театър, аз останах тук. Заради младостта си искахме непрекъснато да ни се случват някакви неща. На никого не му хрумна, че за да съхраниш една връзка, трябва да се положат усилия.

Това се учи с годините, с опита. Хората се срещат и се разделят. Единственото умно, което могат да направят, е да се разделят, без да се мразят. Това се случва, когато си честен. Не е лесно да си и да не нараняваш, но честността е най-краткият път към приятелството. Христо отдавна не е мой, той е на Елица. Тя е неговия гръб и опора, тя беше до него в най-трудния момент. Да са живи и здрави, това е важно за мен и за Асен. А моят път е бил в друга посока.