Кажи ми как започна с актьорството?

Работех в хотел, но реших да отида на кастинг за реклама на шампоани. Избраха ме, а след това видях някаква брошура, в която пишеше, че се прави кастинг за новия сериал „Хотел България“. Явих се, а режисьорът ме попита какъв етюд съм подготвила. Нямах етюд и им разказах виц. После им разказах няколко истории от живота си и те ми дадоха ролята, защото казаха, че явно аз тази роля вече съм я играла, само че не пред камерите.

Стъпих в продукцията като в час по математика. Отидох уверена в себе си, но знаех, че има страшно много неща, които не знам, и веднага започнах да попивам. Единствената ми мисъл беше, ако има стена – как да мина през нея. И започнах да уча и да чета. Тогава се научих и да яздя – пак с тази цел.

Майка ми, Бог да я прости, беше учител по литература и психолог, и аз доста неща съм изчела покрай нея. Спомням си, че ме водеше често на театър, а когато след спектакъла се прибирахме вкъщи, тя ме караше да изиграя това, което най-много ми е харесало от представлението.

Веднъж ме накара да изиграя смирение. Сигурно понеже аз съм все припряна и непрекъснато трябва да я обирам тази припряност. Спомням си, че за да изиграя смирение тогава пред майка ми, си облякох един неин пеньоар и го загърнах като кимоно, обух бели къси чорапки, сложих си в косата някакви клечки като фуркети и излязох с малки стъпчици, тананикайки някаква уж японска мелодийка. Защото нали японките години наред си отглеждат малките стъпалца. Няма да го забравя това смирение, един от първите ми актьорски етюди.

Яна, ти да нямаш руска кръв в жилите си?

В голяма част от живота ми около мен се е говорило на руски. Синът ми учи в руско училище. Самата аз разбирам руски без проблем, но не говоря много свободно. Но не си падам само по руската култура, непрекъснато се паля по разни неща.

Например преди време се запалих по салсата. Като много малка пък се запалих по сръбска музика. И досега след някакви тежки и хубави моменти влизам в колата и си пускам някоя сръбска песен. И сълзите си ми текат. Много ме кара да плача сръбската музика.

Има ли хора на изкуството в твоето семейство?

За майка ми ти казах. Баща ми е икономист, беше журналист в Националното радио, в гръцката редакция. Но в семейството ми по майчина линия са все учители. Архитектон Алекси Рилец, който е проектирал Рилския манастир, ми е прапрапрапрадядо. Актьори обаче нямаме.

Винаги съм мислела за теб като за много независима, много свободна жена. Така ли е?

Толкова съм зависима! Особено от емоционалния си живот. Не съм ли балансирана емоционално – забрави за мен. Не ставам за нищо. Парцал. Затова непрекъснато се опитвам да внасям баланс във връзките си.

Как така се омъжи на 22 години?

Заради емоционалната си зависимост. И заради това, че изпитвам необходимост всичко да е цялостно и завършено. Мога да отделям цялото си внимание и време на тренировки в залата и репетиции в театъра, но така съм организирала живота си, че всеки член от моето семейство да се чувства добре. Сама си подредих пъзела така, че сега да се чувствам свободна. И сега съм много щастлива от резултата.

Явно си от хората, които уважават институцията брак, защото с Тихомир също сте женени. Доколкото разбрах, дори сте сключили брак в първия снимачен ден на сериала „Стъклен дом“.

Не, просто усетих, че искам това и съм готова и че човекът срещу мен го иска и е готов. Наистина сключихме брак на първия снимачен ден на „Стъклен дом“ . Вече бяхме запазили дата за бракосъчетание и датите съвпаднаха.

Снимала си и в български, и в американски продукции. Някога мислила ли си да имаш агент за чужбина?

Да, но досега не съм имала момент, в който да не съм заета с нещо и да тръгна, когато ме повикат за където ме повикат. А когато имаш агент, трябва да си винаги готов за път. Това са визи, средства... Трябва да си ревизираш живота изцяло.

Моята цел беше да попадна в машината за правене на кино, американската машина имам предвид. И попаднах благодарение на каскадьорството. Пробих като каскадьор заради хореографския бой. Един човек, който се бие много добре, но е просто спортист, ще се бие така, че никой от публиката нищо няма да разбере, ще го направи много бързо, много професионално, но не чак толкова ефектно. Докато аз ще го изиграя. Истината е, че да си само каскадьор, е изключително рисковано. Все едно постоянно да съм в този ритъм на „И аз го мога“. Има страшни контузии, а, хора, уверявам ви – аз съвсем не искам да се потроша.

Все трябва да ти остава време за пътувания, почивки, релакс...

Пътуваме, но за по няколко дни. Организирането на пътувания по принцип коства много нерви, така че предпочитаме да си осигуряваме релакса вкъщи. По този начин прекарваме повече време цялото семейство заедно.

А купоните, Яна, купоните?

Като тийнейджърка бях голяма купонджийка, но вече не. Нямам нужда. В началото приятелите ми се учудваха: „Какво ти става!“ После свикнаха. Явно в онзи период съм имала нужда да търся, да си намеря емоция, но сега тази енергия ми трябва и не си я давам така лесно.

Как приемаш грешките и провалите? Имам предвид и не само професионалните, а и житейските?

Грешила съм в изборите си в личния живот, в професията, със здравето си. Когато нещо ми се получи много лесно, тогава и грешките стават най-лесно. Чувствам се добре и уверена, когато имам рамки и правила, те са ми опора. Определено не съм човек, който обича да разбива стени с главата си, напротив. Не съм камък, не съм желязо. По-скоро съм... вода. Търся си пролуки, процепи, през които да се промъкна. Дори името ми означава „река“ на старославянски.

Има една песен на македонеца Влатко Стефановски, в която се пее (Яна изпява куплета – б.р.): „Всеки от нас има звезда, която го следва, докато е жив. Когато свети ярко, човек е щастлив. Когато изгасне, е съдба“. Така приемам и грешките, и загубите. Като съдба.