Ако някой има да каже ОЩЕ нещо за досиетата, да го каже в близките една-две години или да замълчи завинаги. Или поне задълго.

Представете си – вече 25 години българските режисьори могат да снимат каквито филми си поискат! Да, бюджетите са ограничени, парите са малко, а препятствията много, но все пак няма нито задължителни теми, нито задължителни герои комунисти, нито задължителни мотиви с привкус на критически реализъм. Доколкото знам никой никого не задължава да прави филм за соца, прехода, досиетата и т.н.! И въпреки това повечето филми са точно на тези теми. При това не се направи нито един, ама нито един истински, сериозен, дълбок политически филм. Появяват се само филми, плъзгащи се по повърхността на събитията, сочещи с пръст кой какъв е и за какво се бори и боравещи с най-елементарни драматургични механизми. В тях има от всичко по малко, за всекиго по нещо – и политически контекст, и социален, и любовна история, и семейна история. И „Тилт” на братя Чучкови, и „Операция Шменти капели” на Иван Митов и Влади Въргала, и „Дзифт” на Явор Гърдев, и „Цветът на хамелеона”, и сериалът „Седем часа разлика”... Досиета, досиета, ченгета, ченгета... Едно и също, едно и също, едно и също... До побъркване.

В „Досието Петров” на режисьора Георги Балабанов участват някои от най-добрите ни актьори. И Михаил Билалов, и Христо Шопов, и Деян Донков, и Малин Кръстев, и Анна Пападопулу, и Радина Кърджилова, и Валери Йорданов са актьори с биография, със сериозни роли в театъра, с опит в киното и телевизията. Този актьорски дрийм тийм обаче стои на екрана като в ступор, произнася някакви реплики с безизразни лица и равни погледи. Съвсем спокойно, без абсолютно никакъв проблем можеш да им размениш ролите и нищо няма да се промени от това. Причината е една – няма роли. Няма истински персонажи с характери, с конфликти, с развитие, с вътрешно преживяване. Съществуват само някакви черупки или корубки. Кухи. Да, черупките са различни – на актьор, допуснал поради идеализма си да бъде унищожен от системата (Билалов, най-добрият във филма според мен), на неуспял актьор – бивше ченге – настоящ бизнесмен (Христо Шопов), на бивши ченгета – настоящи асистенти на бизнесмена (Донков и Валери Йорданов), на свестен лекар – аутсайдер (Малин Кръстев), на смела актриса, изпратена в психиатрия, заради смелостта си (Анна Пападопулу), на неособено талантлива, но особено красива актриса, която минава от единия лагер в другия (Радина Кърджилова). И това е абсолютно всичко, което разбираме за тези персонажи. Липсва биография, липсва сблъсък на характери, драмата като жанр се храни от тези неща – вътрешни конфликти, сблъсъци на характери... Не може да съществува без тях. Нали не наричаме сблъсък на характери размяната на просъскани през зъби реплики със злобен поглед, втренчен в човека отсреща и пуфкане на облачета дим в лицето му?

Между другото – пурите са на почит във филма. Много папки с досиета се размятат и много пури се пушат.

Защо тези български актьори са режисирани така, че играят с каменни лица, по които нищо не трепва, не помръдва, не се променя – независимо през какви неща минават, те си остават същите – маски безизразни. Очите са им същите, погледът. Но нали не играят текстове на Кафка или нещо подобно. Обаче актьорите са невинни в случая. Те просто нямат роли, на които да дадат плът.

При това сценарист на филма е не кой да е, а легендарният Жан-Клод Кариер, чието име вече е написано със златни букви в историята на киното заради шедьоври като „Дневна красавица”, „Дискретният чар на буржоазията”, „Този неясен обект на желанието”, написани в съавторство с режисьора на изброените филми, гениалния Луис Бунюел. Както и заради сценариите на филми на Годар, Вайда, Шльондорф. Кариер е ерудит, интелектуалец и кинаджия от световна величина. Crème de la crème както се казва. Е, очевидно и той не може да ни помогне. Никой не може да ни помогне. Тотално сгрешено е всичко още в зародиш.

Снощи гледах за пореден път „Момчето си отива” на Людмил Кирков. Няма да изпадам в банално възхищение пред българското кино от 70-те, но още веднъж ме порази като мълния простотата на разказа, нюансите, полутоновете, които описват персонажите по най-силния начин, лекотата на ритъма на филма – та той е лек като перце! Как е уловено ежедневието в провинциалния град, Филип Трифонов, който е един незабравим, неповторим Ран – нашият, български „абсолвент” и е абсолютно равностоен на Дъстин Хофман в едноименния филм на Майк Никълс. И Невена Коканова, която само с една полуусмивка дава знак на зрителя коя е нейната героиня, каква е и защо точно Ран е влюбен в нея.

Не можем ли да стъпим върху традициите на киното ни от 60-те и 70-те, да гледаме много, много пъти българските филми, създадени тогава, да „разсекретим” сценариите на тези филми и да ги четем и изучаваме до побъркване и да се учим от тях? Не да каним Жан-Клод Кариер за сценарист, а да влезем в нашите си обувки. Българското кино стана на 100 години. Ние не започваме тепърва да строим национална кинематография „на зелено”, имаме си традиции, имаме превъзходни филми, да се облегнем на тях. Да, по-добре да разсекретим сценариите на „старите” български филми! Стига вече с тези досиета! Май кинаджиите се занимават с досиета повече, отколкото политиците.

Класиката по темата "човекът на изкуството и властта" е филмът "Мефисто" на Ищван Сабо с Клаус Мария Брандауер. Абсолютен шедьовър!

А "Досието Петров" е в кината от днес.