През юни 1995 г. 26-годишната американка Черил Стрейд се отправя на почти 100-дневно пешеходно пътешествие съвсем сама, следвайки „нишката“ на Тихоокеанския хребетен път. Тръгва от пустинята Мохаве, Калифорния, и завършва пътуването си на Моста на боговете, намиращ се на границата между Орегон и Вашингтон. Зад гърба й са почти 1800 км. Филмът "Моята разходка в дивото", създаден по историята на Черил Стрейд, има две номинации за тазгодишните Оскари – за главна и поддържаща женски роли, съответно на Рийз Уидърспун и Лора Дърн.

Според мнозина книгата на Черил Стрейд „Моето приключение в дивото“ (издадена у нас от „Вакон“) е новата  „Яж, моли се и обичай“. Авторката разказва историята на изгубената си и намерена душа в текст, много по-див и по-суров от онзи на Елизабет Гилбърт, в който главната героиня пътува от Америка през Италия, Индия та чак до остров Бали, за да намери нова гледна точка към собствения си живот. За разлика от нея, Черил Стрейд преживява шок от внезапната смърт на майка си, след което се хвърля в пропастта на дрогата и безразборния секс и малко преди да е станало късно, решава да се спаси – с гореописаното дълго и самотно пътуване. Преживява бури, снежни вихрушки, адски горещини и... спасителен катарзис. Това е най-глупавото и най-мъдрото нещо, което е правила.

Историята на Черил

Черил има объркан живот. Биологичният й баща е алкохолик, груб и агресивен. Майка й Боби се разделя с него, когато Черил е съвсем малка и после си намира друг мъж, с когото живее до смъртта си и с когото отглежда двете си деца (Черил има и брат, Лийф). Черил винаги е обожавала майка си, с която са неизразимо близки и която е „най-красивата жена на света“. На 19 г. се омъжва, а три години по-късно майка й, едва 46-годишна, е диагностицирана с рак на белите дробове. По това време и двете са студентки – университетът, в който Черил е първокурсничка, предлага безплатни курсове за родителите на студентите си. Черил пита лекарите дали майка й ще може отново да язди любимия си кон Лейди, защото знае, че Боби боготвори конете. Лекарите са директни: „Остава й около година живот“.

Въпреки „присъдата“ семейството решава да се бори. Никой дори не им намеква, че битката може да е толкова кратка. Една вечер, докато Боби е в болница, а Черил се грижи за нея, двете започват да се чудят къде е Лийф и защо не се появява. Черил излиза от болницата, за да го потърси. Няколко часа по-късно, когато двамата се връщат, в коридора ги посреща медицинска сестра и ги пита дали са съгласни да дарят роговиците на майка си за присаждане. Така разбират, че тя е починала – преди час. Черил реагира на шока като животно. Скръбта й е неописуема. Както и гневът й. Реве, ръмжи, хвърля се върху майка си и не иска да се отдели от нея. Мъката й я поглъща и цели четири години тя прекарва в корема на чудовището. Капката, която прелива чашата, е, че любимият кон на майка й се разболява и се налага тя да го застреля със собствените си ръце. След тази случка окончателно полита в пропастта. Животът й е безразборен секс, хероин, аборти. До момента, в който не й хрумва идеята за пътешествието. Хваща се за нея като удавник за сламка. Превъзмогването на разстоянието й помага да превъзмогне скръбта, а всеки път, когато изкачва някое стръмно място, осъзнава, че след това, спускайки се надолу, се чувства по-щастлива, по-здрава, по-ведра. Пътят я излекувал. С всичките трудности и всичките прекрасни преживявания, които й поднесъл. Като например фактът, че по пътя губи шест нокътя на краката си, тъй като обувките й са прекалено малки. Или почти постоянният глад. Или опасните бракониери, на които се натъква. Или изключителното преживяване при езерото на лудите жаби – докато върви покрай едно езеро, от него изведнъж изскачат десетки жаби и закрякват радостно, а после я „покриват“ от главата до петите. Всичко, случило се през тези свещени, лично нейни 94 дни по пътя, е незабравимо.