Нана Гладуиш: Обичам стреса, стига да не е пагубен

Колко голямо трябва да е едно сърце, за да не се свие в болката си, а да се вълнува за всеки, който има нужда от добра дума, подкрепа, солидарност, чувайки диагнозата рак?

Ваня Шекерова 11 август 2014

Скоро минах през офиса на фондация „Една от осем“, създадена от Нана за помощ на жени с рак на гърдата. Заварих я там – в една кратка пауза между две срещи, да пуши в кухнята. Исках да я питам как съпругата на един колега с диагноза като нейната може да замине за лечение в Тел Авив. Нана отсече: „Дай ми телефона на тази жена, искам да й се обадя!“ И се обади, както обеща. Да й даде информация, да й вдъхне кураж, да я зареди с надежда.

Колко голямо трябва да е едно сърце, за да не се свие в болката си, а да се вълнува за всеки, който има нужда от добра дума, подкрепа, солидарност, чувайки диагнозата рак? Две години от началото на битката си с рака на гърдата Нана е по-жизнена, по-силна и по-оптимистична отвсякога. Хвърли се – както самата тя казва – като опълченците на Шипка в Dancing Stars. За да покаже, че животът продължава...

Нана, точно преди две години ти се появи на нашата корица без перука... Без мигли, без вежди. Как това промени твоя и на други жени с твоя проблем живот?

Когато направих тази фотосесия, аз продължавах с химиотерапиите. Още ми беше времето на тежките перипетии. Но след като се появи списанието, в началото не можех да разбера ефекта. Трябваше да мине време, хората да го асимилират. Но може би след септември започнах да усещам смисъла от това появяване. Без коса, във вид, който предполага проблем. Защото човек може да е без коса и по собствено решение. Идеята, с която вие ме грабнахте, беше да покажем, че има ли проблем, има и решение. Или поне че аз вярвам в това. Иначе август заминах на лъчетерапия. Върнах се след средата на септември. И тогава вече наистина нямах търпение да си сваля кърпите и за пред хората. С косица, по-малка от сантиметър, дадох първото си интервю за Любен Дилов-син. Имах нужда, бях преодоляла проблема до някаква степен. Тогава срещах жени, които ми казваха, че след като са ме видели, и те са си позволили да свалят кърпите.

Преодоляла си проблема, казваш...

Психологическия проблем. Истината е, че до появата в ЕVA не бях сваляла никъде нито кърпата, нито перуката си, освен вкъщи в много тесен кръг. Преодолях някакви вътрешни бариери с ваша помощ. Не знам дали съм ти го казвала, но това беше щастливо преживяване за мен и се радвам, че го направих. Бих казала, че съм благодарна, защото ако не го бях направила, щях да съжалявам. Мога дори да ти покажа приятелка, която си е направила такива снимки, с гола глава. Ти не знаеш докъде стига тази вълна на влияние. И на провокация към останалите.

Не казвам, че трябва да си обичаш рака. Да го каниш на масата и да го правиш свой приятел. Напротив, аз го ненавиждам, мразя го, той е мой враг. Но трябва да си положително настроен към живота, лечението, към надеждата и вярата.
Преди няколко години в Копенхаген гледах една изложба от портрети на жени след химиотерапия. Там очевидно нямат проблем с приемането на нещата такива, каквито са...

Имаше и едно видео наскоро като послание, което вървеше из социалните мрежи. Една жена се разболява от рак и всичките й приятелки отиват и си обръсват главите от солидарност. После правят една сесия заедно. А от моето появяване в ЕVА има един майтап, който се върти тук, в клуба. Казвам на жените: елате да ми видите голата фотосесия. Снимките ми за ЕVA бяха моята гола фотосесия. Някои жени се събличат за пари в Плейбой. Аз се съблякох по друг начин – съблякох душата си. И съм благодарна, че го направих. Мартин Захариев казваше навремето на младите красиви жени: направете го, докато сте млади, защото после ще съжалявате, че не сте го направили, дори и само за собствена употреба. Да си ги разглеждате след време със съпруга си. Така че сега по същия начин аз с удоволствие преживявам някои неща, които ми носят положителна емоция, а не лош спомен. И ми показват, че ако човек се бори, има голяма вероятност да успее.

Наскоро попаднах на снимка на жена, на която двете й гърди бяха отрязани, но тя си беше направила на тяхното място красива татуировка и беше позирала с разкопчана дреха...

Аз мислех да карам жени тук да направим нещо подобно. Но е травмиращо, ако само едната гърда е отстранена.

Ти как оценяваш постъпката на Анджелина Джоли?

Една приятелка тук направи също като нея. Изследва си генната мутация и като се оказа с високи стойности, пък и имаше малък тумор, си махна и двете гърди. След сериозно проучване как може да действа и как може да се спаси, кога и как да проведе терапията – преди или след реконструкцията на гърдите. Изчисти тумора и целия паренхим на двете гърди, който замениха с импланти. Но това е по-интелигентно решение от това на Джоли. Нейната постъпка беше изключително стряскаща. Аз като жена се притеснявам от подобни публични заявления, крайни решения. Реално погледнато, в медицината две плюс две не прави четири. Дори и 99% да имаш увреждане на един ген, шансът е в единия процент нищо да не се случи. Трябва да вярваме в него. Тази вяра в малките проценти ни дава вяра за живота, за бъдещето. Анджелина нямаше туморно заболяване. Всичките й роднини да са с онкологични заболявания, няма гаранция, че тя ще има. Може да остане здрава и никога да няма проблем. Освен това само 10% от случаите на рак на гърдата са наследствени. Всички останали 90% са жени без наследствена обремененост. Ако човек е много уплашен, ако под някаква форма иска да си спести страха... Според мен Анджелина се страхуваше не толкова, че болестта ще се появи, а от лечението й.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР