Сборникът „Изведнъж на вратата се чука“ (ИК „Жанет 45“) на Етгар Керет се появява след 8-годишно затишие и има феноменален успех – 80 хил. бройки са продадени само в 8-милионен Израел. Аудиоверсията на американското издание четат актьорите Уилям Дефо и Стенли Тучи.

Какво прави един писател 8 години, през които не пише?

Животът ми се промени много, понеже се ожених и се роди единственото ми дете. Имаше празнина между живота ми и начина, по който пишех дотогава. Имаше нещо, което ме правеше добър в писането на истории за самотни хора, които нямат цел и живеят в мръсни апартаменти, но не знаех как да напиша разказ за баща, който води бебето си на лекар през нощта. Затова блокирах и не можех да пиша. Понеже съм много активен, си казах, ок, ще правя филми, това е по-лесно. Направих филм с жена ми, който се казва „Медузата“ – 3 истории на жени от Тел Авив. Той спечели награда за дебют в Кан през 2007 г. Показваха го комерсиално в 20 страни – от най-големите успехи на израелското кино. Минаха 4–5 години, докато седна и напиша първия разказ в тази книга. Голямата промяна, която виждам в нея, е, че съм станал по-позитивен към живота, откакто съм баща. Защото като баща трябва да препоръчвам живота на сина си. Единственият начин да го науча, че животът е добър, е да се науча сам.

Разказите ви приличат на спринт. Кратко разстояние и висока емоционална скорост. Как тренирате за тях?

Интуитивно е. Хората ме питат защо не пиша по-дълги разкази, но за мен писането е като експлозия и не знам как да избухвам бавно. Не че искам да пиша къси разкази, но когато пиша, се вълнувам много, изпотявам се. Наистина е като спринт на 100 метра.

В йогата има позиция, в която човек е с главата надолу. Някои критици казват, че вашите разкази са като тази поза.

Когато стоиш с главата надолу, виждаш нещата различно. Сега гледам очите ви, но ако застана с главата надолу, ще виждам коленете ви. Може да науча нещо ново за вас – може да имате силни очи, но слаби колене. Опитвам се да видя нещата по различен начин от този, по който ги виждам всеки ден. Ако се запозная с някого и той не ми харесва, се опитвам да напиша разказ за него. В живота мога да му кажа „Махай се, не те харесвам!“, но когато пиша разказ, трябва да се превърна в него, да проявя съчувствие. Някои от най-добрите ми разкази са за хора, които не харесвам, например разказът „Лоша карма“ за застрахователния агент. Аз не харесвам моя агент и не е хубаво да изпитвам лоши емоции, затова пиша разкази за него. Сега той ми е по-симпатичен, понеже разбрах донякъде какво е да живееш живота му.

Бихте ли прочели на сина си някой от разказите в сборника?

Никога не му чета моите разкази, но понякога му ги разказвам в по-смекчена версия. Когато хората се бият в разказа, му казвам, че спорят. Когато правят секс – че се целуват. Когато се напият, казвам, че са отишли на парти. Но запазвам есенцията на самия разказ. Когато аз бях дете, моите родители никога не ми четяха книги, само ми разказваха истории. И двамата са били деца по време на Втората световна война, майка ми е била във Варшавското гето. Нейните родители не са имали достъп до книги и е трябвало да си измислят истории. И майка ми решила да запази традицията на разказването. По тази причина и аз разказвам на сина ми, докато жена ми му чете. Имаме си име за това. Аз питам сина ми: какво искаш – истории от главата или истории от книгата?

Имало ли е случай някой да ви се разсърди, след като е прочел ваш разказ?

Прекалено много пъти. В реалния живот съм изключително любезен и учтив. Но когато пиша, се опитвам поне да съм искрен. И тази искреност причинява търкания със света около мен. Най-големият брой сблъсъци, които съм имал, са заради истории, свързани с националната ни памет. В своя предишна книга написах история за две деца, които отиват на площада, където беше застрелян нашият предишен премиер-министър Ицхак Рабин, и намират котенце. Решават да кръстят котенцето Рабин. И когато викат котето по име, хората се ядосват, понеже смятат, че е неуважително. Децата не могат да разберат защо да кръстиш една мръсна улица или грозна болница на името на някой човек е хубаво, а да кръстиш животното, което най-много обичаш и харесваш, на тоя човек е лошо. Историята се занимава със способността да бъдеш интимен с националната памет. В Израел в Деня на Холокоста свири сирена и за 1 минута човек трябва да застане мирно. Имам разказ за малко момче, което вижда как две други деца се държат зле с човек, който е оцелял в Холокоста. Казва на учителката си и тези деца са наказани, но планират отмъщение. Правят му засада и точно когато мислят да му хвърлят един бой, започва да свири сирената. Побойниците застават мирно, а момчето се възползва и успява да избяга. В ума си той смята, че ролята на сирената е да предпази слабите от силните. Тази история се учи в гимназиите в Израел, но и досега има много учители, които отказват да я преподават. Според тях не може един положителен герой да прави нещо толкова лошо като това да бяга по време на сирената. Аз намирам, че е много по-важно да уважаваш хората, отколкото да уважаваш символите.

Прочетох, че пишете доста странни посвещения като автограф.

Писателите пишат: с дълбоко приятелство, ваш еди-кой си. На мен това ми се струва много неискрено. Защо трябва да пиша „с приятелство“ на някого, когото не съм срещал преди и който е платил 10 лв. да си купи моята книга? Затова реших да правя истории от това и да пиша фалшиви посвещения, според което всеки читател има важна роля в живота ми. Мога да напиша на Манол (Манол Пейков е издателят на Етгар от „Жанет 45“ и присъства на разговора ни – б.а.): „Благодаря ти, че ми дари този бъбрек. Ако не беше ти, тази книга нямаше да съществува, а аз нямаше да съм жив.“ На Адриана бих написал: „Може и да съм щастливо женен, но и двамата знаем, че бих предпочел да бъда с теб.“ На жена, която не познавах, написах: „Може и да ме мразиш, но и двамата знаем, че бебето е мое.“ Тя си тръгна и след няколко минути се върна с един мъж, който ме удари право в лицето. За мен това беше голяма травма. Оттогава само рисувам по страниците. Рисунките ми са като на 3-годишно дете.

Бихте ли ми подписали тази книга?

(Пише.) „На Адриана. Израелският народ ти благодари, но не се притеснявай, няма да кажа на никого в София, че си агент на Мосад. Нека това остане наша малка тайна завинаги.“