Катрин Панкол

Преди да умра искам…

Адриана Попова 25 април 2014

Снимка: Sylvie Lancrenon

Катрин Панкол е френска писателка, родена в Мароко. Успехът идва още с първия й роман „Първо аз“ (1979), когато е на 25. Всички искат да се запознаят с нея, арабски шейх й праща частния си самолет, за да се разходи с него до Лондон, тогавашният френски президент я кани на вечеря. За да избяга от рано споходилата я слава, тя се преселва в Ню Йорк, където продължава да пише. Там създава и „Наричайте ме Скарлет“, издадена м. г. у нас от „Колибри“. След 10 години се връща в Париж. Най-успешна е трилогията й „Жълтите очи на крокодилите“, „Бавният валс на костенурките“ и „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“, която се радва на изключителен читателски успех не само във Франция, но и в целия свят – преведена е на над 20 езика. По нея беше сниман и филм със звезди на френското кино.
В последната книга на Катрин Панкол, която излезе на български – „Любов, огромна като катедрала“, се разказва една любовна история. Точно по модела на цитираната в романа Емили Дикинсън – удоволствие, болка, упойка – върви и тя. Човешките отношения с техния зенит – мечтите и любовта, както и разпада им, са основната тъкан, от която Катрин Панкол създава творчеството си.

В „Любов, огромна като катедрала“ връзката няма щастлив край. Наистина ли е по-добре да не простим измяната, дори ако това означава самотен живот?

В книгата разказвам историята на една луда, взискателна любов и на едно мъжко предателство. Кей Бартолди е наранена жена. Любовта й е била пречупена. Тя изглежда жива, но в сърцето си е мъртва. По-скоро оцелява, отколкото да живее. Така че… би трябвало да има у нея малко надежда, за да приеме да заживее отново. Би трябвало да има малко порив, желание, а ги няма. Тя живее ден за ден. Не очаква вече нищо. Дори ако още изпитва някогашната си любов.
Какво се случва с екранизацията на „Жълтите очи на крокодилите“? Прочетох, че са ангажирани Жерар и Жули Депардийо, Еманюел Беар.
Вече не Жерар Депардийо, а Жак Вебер играе Марсел (един от ключовите герои в романа). Жюли Депардийо играе главната героиня Жозефин, а Еманюел Беар – сестра й Ирис. Филмът ще излезе във Франция през април и актьорите до един са отлични.

За представянето на „Жълтите очи на крокодилите“ бяхте в България. Какво си спомняте?

Разхождах се по улиците на София. Това обичам да правя, за да открия даден град. Да вървя напосоки и да гледам. Витоша, която се издига над града… Старите къщи. Контрастът между църквите, катедралите, старите сгради, останките от миналото и ултрамодерните ресторанти, бутици. В някои моменти ми се струваше, че съм в Ню Йорк… други ме връщаха в миналото.

В блога си сте постнали снимка от Ню Йорк. Дъска, на която пише „Before I die I want” („Преди да умра искам“). Вие самата какво бихте написали като продължение?

Before I die… искам да не се отказвам от нито едно свое желание.

„Сърцето търси първо удоволствие,/ а после да не го боли,/ а после малките упойки, със които/ страданията да понамали.“
Емили Дикинсън
Имате две деца. Все повече жени казват, че отлагат раждането, защото не се чувстват готови да бъдат майки. Вие бяхте ли „готова“?

Толкова е лично… Мисля, че е много сложно и не бива да се обобщава. Много ми харесваше да съм бременна. Щастлива бях, когато се родиха дъщеря ми и синът ми, имах чувството, че съм свързана с небето и земята. Че съм нещо като пълна и кръгла карта на света.

Крайно време е французойките да издадат пред света тайната си. Как при кухня с толкова масло, месо, мазни сирена и калорични сладкиши са така фини?

Може би защото все още ядем добра храна? Без да е генно модифицирана, без да съдържа консерванти, без да е обогатена с витамини и т.н. Все още притежаваме култура на храненето – в определен час, с предястие, основно ястие, десерт. Плюс чаша хубаво червено вино! А съществува и култът към красотата, към „парижкия шик“. Да кажем, че се отнасяме с внимание към образа си! Че откриваме малката подробност, която ще ни направи уникални!
Но боя се, че всичко това постепенно изчезва. Ресторантите на Макдоналдс са все по-многобройни и са толкова практични. Винаги съм отказвала да водя децата си там. Те пораснаха, възпитани в култ към вкуса към истинската храна. Извадени от земята моркови, картофи, които миришат на картофи, шунка, която се реже на филии, стек, чийто произход ни е известен! Храненето във Франция е въпрос на култура. Дано да продължи така!

Интервюто е взето със съдействието на издателите на К. Панкол у нас ИК „Колибри“

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР