В големия плетен кош гъмжи от змии - тънки, по-дебели, не мога да преценя колко са дълги, защото са се сплели една в друга. Но все едно - изглеждат потресаващо. На всичкото отгоре миришат ужасно. И това - в преддверието на не лош ресторант в 10-милионния китайски град Гуанджоу. Тръпки ме побиват. Веднъж в Сингапур, докато се усетя, ми метнаха една огромна, поне 3 метра змия на врата, за да ме снимат, съответно срещу 10 долара. Само дето не припаднах тогава, дори не успях да извикам, толкова се уплаших.

А сега тук трябва да ям змия. Не че някой ме насилва, сама съм си решила. От пет дни съм в Китай и съм го премислила. Усещам, че китаецът губи търпение. Трябва да му кажа колко да е дълга змията, която искам да изям. Около метър, казвам спокойно и уверено. Все едно, че всеки ден си ям змии, но днес не съм особено гладна. Китаецът бърка с железни щипки в коша и безпогрешно вади една от кълбото - метър и двайсет. Докато се усетя, грабва една голяма ножица и - хряс - отрязва главата. Усещам, че го гледам с изцъклен поглед, а наум си повтарям, че не трябва да повръщам точно сега и точно тук.

Китаецът навежда змията надолу и в една чаша източва около 200 г розова течност - кръвта на змията. Подава ми я да я изпия, била страхотен афродизиак. Правя му знаци, че не искам, нека я изпие той. Широка усмивка на благодарност от негова страна. Обяснява ми, доколкото може (тук рядко някой говори английски), че това ще му гарантира цяла седмица здрав секс. Хм, дали не се минах?

След половин час на масата пристига чиния с изпържената на кръгчета змия, а в средата, хрупкаво препържена като чипс, е нагъната змийската кожа. Слагам соев сос и люта паста и вдигам чашата с китайска бира Цинтао. За първи път в живота си опитвам змия (не змиорка). Не е лошо, добро мезе за бира. Това, което ме изненада е, че змията има тънки като игли кости. След малко носят и печена костенурка и една чиния черни дълги миди, ужасно вкусни. Поръчала съм си и стриди, които обожавам, но за мой ужас, ми ги носят печени с много счукан чесън отгоре. В менюто има и други странни, меко казано, ястия - например печено кученце и кучешка мешана скара. Но това го отлагам за друг път.

Незнайно защо, когато поисках да снимам менюто с тези деликатеси и с цените, категорично ми забраниха. На другия ден за щастие попадам на симпатичен спретнат китаец, шеф на фирма, който говори английски. Представя се като Мак, но това е, както казват тук „моето английско име". Сигурно се казва Шъ, Чан, Шао или нещо такова. Та този Мак ми обясни, че допреди 10-15 години кучето често е присъствало на трапезата. Според него сега се яде по-рядко, но се намира все още в магазините и в някои ресторанти. Приготвят го силно люто, поради което е предпочитано за ядене в по-студените месеци.

Два дни преди тази „змийска" вечеря пристигам от Хонконг в Гуанджоу с влак за около 3 часа. Влакът е приличен, на два етажа, сравнително чист. Стюардеси разнасят непрекъснато напитки, храна, ядки на доста високи цени. Покрай пътя се редуват населени места с високи и дълги жилищни блокове в безлични цветове. Влажният въздух си казва думата - на много от тях мазилките висят на парцали. Същевременно градинките и алеите около тези блокове са идеално поддържани, с много цветя, зелени храсти, оформени прилежно, с оградки, бордюрчета. Времето е горещо и хората масово са с чадъри.

Навлизаме в голям град - високи сгради с лъскави фасади, хубави хотели и стотици малки фабрики, наредени една до друга като огърлица. Набива се на очи добрата пътна мрежа и изрядно подредените зелени площи. По-късно в Гуанджоу ще стана свидетел как къпят с маркучи короните на дърветата по централната улица.

Гуанджоу е най-големият град на провинция Кантон. Той е един от най-важните градове в Китай, административен и политически център, наред с Пекин и Шанхай. Населението му е 10 млн. Над 60% от жителите са пришълци от всички краища на страната. Градът има дълга, над 2500-годишна история. При разкопки са намерени сребърни предмети от Средния Изток - доказателство за мащабната търговия в онези времена. По широките, прави и много дълги булеварди се движат 1 млн. леки коли, 650 000 мотопеди, 2,5 млн. велосипеди, 120 000 таксита, 5000 автобуси за градски транспорт. Всяко семейство има средно по един мобилен телефон, а всяко второ - компютър. Това са данни от преди година и половина, по-нови не намерих.

На следващия ден летя за Гуилин, малко градче с 600 000 жители. След 45-минутен полет от Гуанджоу кацаме в дъждовно време. Хилядите велосипедисти са облечени в огромни разноцветни дъждобрани, които в предната си част са така издължени, че покриват кормилото на колелото и имат прозорче за фара. Някои са закрепили огромни чадъри на специална стойка върху кормилото. Гуилин е типичен туристически град на 400 км от брега на Южнокитайско море, посещаван от над 1 млн. чуждестранни туристи годишно.

Поради мекия си климат районът е известен и с големия добив на плодове. Природата е изключително красива. Клинтън е бил тук преди 8 години. Идвали са и Джими Картър, и Никсън, и президентът Буш. Символът на града е Хълмът на слонския хобот. Внушителната скала, надвесена над реката, висока 50 и дълга 100 метра, приличала досущ на слон, който пие вода. Как го видяха китайците този слон, не ми е ясно. Оттук го гледах, оттам го гледах... е, не става и не става на слон. Явно не ми достигна въображението.

За сметка на това разходката с кораб по река Ли няма да забравя никога. От двете страни на не особено широката река Ли (дълга 437 км) се издигат чудати скални възвишения, покрити с растителност. Някои са остри, други - заоблени, ниски, високи, с полегати склонове, или като игли - гледката спира дъха с невероятната си красота. Реката се вие непрекъснато и след всеки завой пред очите ми изникват нови и нови, още по-красиви форми. Въздухът е влажен и над реката се носи лека мараня, която закрива върховете на скалите и придава особена мистичност на пейзажа. Пътуваме около 65 км с бързо корабче и гледката не ми омръзва. Щракам с апарата и се наслаждавам на уникалността на този природен феномен.

Преди повече от 300 млн. години тук е било дъно на море. Зад скалите на места се виждат оризови ниви, зелени насаждения, голф игрище. За да не се нарушава гледката, в града е забранено строителство, по-високо от 7-8 етажа.
Дребничка китайка ме изважда от съзерцанието, предлага ми да дегустирам оранжево на цвят вино, което се прави от цветовете на растението османтус, един от символите на Гуилин. Има вкус на портвайн - приятно, ароматно, леко сладни. Целта е да си купя. Купувам. След малко ми носят малка плоска бутилка оризова ракия. Наливат ми в чаша като напръстник. Изпивам една, втора.

Ракията не е лоша, но тъкмо да попитам защо в такива миниатюрни чашки и тя така ме удря в главата, че скалите се разминават пред погледа ми. Грабвам бутилката - 62 градуса! Бива си я. Купувам. След малко ми носят албум със снимки и дузина картички. Купувам. После като слизаме на пристанището, гледам - всичко, което купих на корабчето, се предлага 8 пъти по-евтино. Да ми е за урок! Затова пък на следващия пазар, на който спирам, се развихрям яко - те ми кажат цена, аз деля на 8 и съм твърда. Започва едно викане, едно ръкомахане, хвърчат калкулатори, дърпат ме, молят ме.

Една дебела китайка (рядко явление) едва не ме събаря на земята заради едно ветрило, което имах неблагоразумието да погледна и да попитам за цената. А двама китайци се сбиха заради мен - кой да ми продаде един часовник "Сейко" за 10 лева. Накрая трябваше да го купя, няма спасение. Сега имам златен "Сейко". А тях така ги и оставих да се бият.