Виолета Станичич е бивш политически коментатор във вестник „24 часа“, а сега – шеф на Информационното бюро на Европейския парламент в България и съпруга на хърватския посланик в Сараево Тончи Станичич. Динамична, амбициозна, успяла. Мъжът й живее в Сараево, тя – в България с шестгодишния им син, и така четири години.
Виолета е родила детето си малко преди да навърши 40. Оттам започна разговорът ни преди време в самолета, където се оказахме една до друга. Първото ми впечатление, когато я виждам отново, е, че е отслабнала.
„Дванайсет килограма – казва Вили – за година. Бях в период на голяма криза. Питах се коя съм, какво се случва и ще се случва с мен. За късмет при мен кризите винаги са продуктивни. Криза ми дай! Тръгнах на фитнес. Започнах да бягам в парка. И ходя на аенгара йога при един грък, Кристос, и тя промени много тялото ми. Първия път отидох след деветчасов работен ден, започнал в пет сутринта, а до часа по йога в седем вечерта успях да свърша и допълнителни задачи. След практиката бях като след инжекция със стимулант – в състояние на такава прекрасна възбуда и енергия, че изчистих къщата в десет вечерта.”
Кога успяваш да отделиш време на сина си? Опитвам да вместя от 3 до 5 живота в един и понякога успявам. В 7,25 сутрин оставям сина си при автобуса за училище и преди работа бягам и правя много неща за себе си. Вечер ходя на йога. Освен че ми доставя удоволствие, ми дава мъдрост за по-едрите неща в живота. Наскоро докато замахвах с лекота, за да направя стойка на глава, Кристос ми каза: „Слез! Когато стигнеш дотам да правиш едно упражнение лесно като рутина, то повече не допринася нищо! Трябва да сменим начина, по който го правиш.“ И това ми даде отговор на въпроси, които си задавах за професионалната промяна в живота ми.
Каква е тя? Заминавам да ръководя създаването на Бюрото на Европейския парламент в Хърватия преди влизането й в ЕС. Тук съм организирала живота си, синът ми Никола ходи на тенис, на пиано, на плуване, учи във френско училище, жена го посреща и учат на български. Някакси крада време за спорт, театър, култура, вечер пиша домашни по френски. И сега всичко наново – търся апартамент в Загреб, създавам организация. Вземам детето си със себе си, ще се уча да живея и да работя в доста непозната за мен среда, въпреки че говоря добре хърватски. Но чух Кристос и осъзнах, че подсъзнателно това съм и направила – излизам от комфортната рутина и практика.
Как реши да родиш на 40? Винаги съм искала да имам деца. И когато започнахме сериозна връзка със съпруга ми, ясно му споделих, че това е част от „пакета“. Тончи беше в зряла възраст, отхвърлил много трудности, включително отглеждане на децата си от първия брак, с който беше приключил. За човек, който знае за какво става дума, не е лесно да се съгласи отново да мине през всичко. Благодарна съм му, че е мой партньор в този процес.
Къде роди, Вили? В държавна болница в Загреб. Мъжът ми беше в чакалнята. Синът ни се появи три месеца преди четиридесетия ми рожден ден с епидурална упойка и цезарово сечение на фона на песен на Бони Райт, прекрасна. Беше седнал с дупето надолу. Въпреки че имах лека бременност, я брояха за рискова по всички параметри. И може би защото родих в доста зряла възраст, го направих щастливо със съзнанието, че това е много желаното ми и може би единственото ми бебе.
Каква ви е разликата с мъжа ти? Дванайсет години. Не съм най-добрият пример и не искам да оставам в съзнанието на хората като модел. Всеки има съдба и каквото и да прави, не може да я промени. Ако някой може да избира, горещо му препоръчвам да има деца по-рано. Нужни са време и енергия във всяко отношение, а може един ден да поискаш да имаш повече. И трябва да имаш тази възможност.
Защо не се омъжи по-рано? На двадесет се бунтувах срещу патриархалното възпитание на родителите ми и в опита да отхвърля всичко, което са се опитвали да ми насаждат, след София заминах за Америка. Завърших магистратура по политология в Бостън. Практикувах в офиса на сенатор Едуард Кенеди в Капитолия. Следвах и работех, за да се издържам. Станах екстремно самостоятелна и независима. Не позволявах на никого да се грижи за мен и да определя живота ми. Дни след като получих диплома, се върнах тук. В Америка нямах усещането за щастие и за успешност, а те са движеща сила в живота ми, но трите години там промениха манталитета, амбициите и очакванията ми. Отне ми години да се адаптирам към българската ситуация, потенциалните партньори и очакванията към мен като жена. Задушавах се в този формат и в тези очаквания. Като че е било естествено да намеря пристан със съпруг небългарин, макар да не съм го търсила съзнателно. А от Америка се върнах през 1994 – в най-голямата криза. Сънувах кошмари две-три години. От дистанцията на времето все пак съм взела най-мъдрото решение.
Имала ли си сблъсъци между ритъма, който професията ти налага, и възможността да си намериш партньор? Никога не съм крила, че едни журналистически награди преди 10–12 години, на които бях финалист, но не спечелих, разтърсиха възгледите ми за това кое е важно и кое не. По-късно участници в журито ми казаха, че резултатите били подменени, но аз се замислих мога ли да продължа да се доказвам, дали това ще изпълни живота ми със съдържание. Този трус ми помогна да се вгледам повече в себе си и да потърся важните неща за мен.
Как ти предложи г-н Станичич да се ожените? Беше преди десет години на вечеря на един Свети Никола в неговия апартамент. Познавахме се от година. Беше минало доста време, преди да се съглася да излезем заедно. Бях на етап, в който исках семейство. Чуждестранен посланик не се вписваше в тази представа. Много по-късно стигнах до мисълта, че Тончи е прекрасен и за лични и семейни взаимоотношения. Разбрах го, когато започна да ме взема от вечерните планьорки в „24 часа“ дискретно с личната си кола, както прави всеки мъж за жената, която обича и не иска да я оставя да се прибира вечер сама. Харесваше ми, че ме подкрепя професионално.
Ти как се адаптира към мъж, който води? Беше изпитание! В началото, в България, като че ли аз бях по-разпознаваема заради професията ми. После в Белград, където придружавах Тончи за втория му мандат на посланик, трябваше да живея в необичайна за мен ситуация на така да се каже „аксесоар“, съпруга на видимо реализиран мъж. Изключително е трудно от много активна жена да приемеш ролята на дискретния човек до мъжа си. Възможно е това да предизвика големи сътресения. И пак въпросът е кризата да се превърне в батут, във възможност за промяна и възход.
Тогава ли забременя? Да, желано и планирано. На четиридесет се оказах млада кърмачка. За мен беше най-естественото нещо на света и не исках да прекъсна, защото ние двамата с Никола обичахме това. И за двама ни беше щастие, интимност, нежност, специален контакт. Аз лягах на леглото и той автоматично като машинка си обръщаше главичката, засукваше и за мен беше любов. От един период нататък кърмата явно не му достигаше и го дохранвах с още кърма, особено нощем. За период около година и половина той се будеше около осем пъти на нощ. Беше като китайското мъчение – не можех да си спомня да съм спала повече от час накуп. Тогава сътрудничех на свободна практика – отделях няколко часа на ден. Или ходех на събития.
В продължение на две години и половина Никола не се е отделял от мен за повече от няколко часа. Кърмих две години и спряхме, защото стана много голям. (Смее се.) Сядаше до мен, разкопчаваше ми пазвата, обслужваше се сам.
А как се съгласи мъжът ти да се разделите и ти да дойдеш тук? Спечелих европейски конкурс, на който се явих, докато Никола беше бебе. Това постави отношенията с мъжа ми на трети, още по-интересен етап – всеки от нас да има много хубава, силна кариера и да сме в различни държави. Тончи е много разумен. Покойният ми баща беше прав за това, че трябва да внимаваш с кого ще си смесиш гените, защото всеки ден ще искаш да виждаш нещо, което да ти харесва. Ние имаме топли взаимоотношения, всеки ден си говорим по скайпа и всеки свободен ден прекарваме заедно, като планираме месеци напред.
Имате ли общ семеен дом? Имаме моя малък апартамент в София, малкия апартамент на мъжа ми в Загреб. Живеем и в служебната му резиденция в Сараево. Никола има 3 детски стаи – всяка с детско легло и малко играчки. Всяко лято сме по месец на лятната къща на родителите на Тончи – извън Сплит – на 60 стъпала от морето. Там на гигантска тераса, която гледа към дворче с маслини, лимони, портокали и лавандула, се събират деца, семейства, Тончи вече има внук. И аз от време на време пиша във фейсбук, за да правя скомина на приятелската група, че сега готвим риба и пия бяло вино.
Как се получава семейство от хора от различни националности? Аз съм един от най-големите патриоти на тема Хърватия. Харесвам по-сдържания им манталитет, различната култура, красотата на държавата, кухнята им, как се веселят, морския живот. Със съпруга ми имаме сходен житейски опит, цели, посоки и интелектуално ниво. Семействата ни са скромни и небогати. И двамата сме построили животите си със собствен труд. И сме учили много. Тончи е завършил и преподавал право в Университета в Сплит. Бил е зам.-шеф в комисия за освобождаването на цивилните пленници в Далмация по време на войната. Преговарял е за това с Ратко Младич. След което работил в Москва, Бон, Белград, София и сега в Сараево като дипломат. За много неща сме на една честота – четем много, говорим за политика. Имаме и много различия. Аз съм по-вербална, по-експанзивна. Той е по-сдържан, мълчалив, но при мен експлозиите отминават и загубват значение, а при него са като ядрени взривове.
Може ли професионалният успех на единия партньор да е причина за неуспеха на брака? Големият фактор за неуспеха на един брак според мен е хората просто да се разминат в развитието си.
ТВОЯТ КОМЕНТАР