Лили не е безразлична към нищо и към никого – нито от миналото, нито от настоящето. С шампионски темперамент е тя. Винаги е било така.

Там където има силни личности, винаги има бури и фактът, че около поколението на нашите златни момичета в художествената гимнастика и тяхната треньорка Нешка Робева продължават да се вихрят скандали, доказва само колко ярки, колко талантливи са всички те. Истински спортни звезди! Дълго време лично аз се страхувах, че България ще забрави това велико поколение гимнастички и честно казано, всеки път, когато някоя от тях разбуни духовете, съм щастлива. Защото всъщност те не ни позволяват да ги забравим. Не ни дават и не си дават една на друга мира. Дори сега, повече от 20 години по-късно.

Едва ли можем да си представим какво е да си шампионка като Лили и другите златни момичета – да си дете и да тренираш по цял ден години наред, да се лишаваш от толкова много неща, дори от родителите си, какво е да излезеш пред многохилядната публика и да знаеш, че целият ти труд – твоят, на треньорите и екипа ти, както и очакванията на сънародниците ти – зависят от следващата минута и половина на подиума. Какво ли е да си на 16 или 17 и да се изкачиш на най-високото стъпало на почетната стълбичка и да слушаш българския химн, а когато след 2-3-5 години си тръгнеш от спорта, да знаеш, че най-великите моменти в професионалния ти живот вече са минали, а ти дори все още нямаш личен такъв? За тези момичета залата беше като саксия, в която бяха отгледани и когато по-късно напуснаха саксията, процесът на „пресаждане“ се оказа труден и мъчителен за всяка от тях. Какво е да живееш в тази обратна перспектива, в която цял живот трябва да догонваш себе си и собствените си постижения, а същевременно да се опитваш да догонваш другите, връстниците си, които са доста по-напред от теб в личните преживявания, гаджетата, образованието – просто защото не са се посветили на нищо така, както ти? Драма е и няма нищо изненадващо във факта, че тези наши шест грации (така ги наричаха журналистите някога) – всичките до една, може би без Диляна Георгиева, която замина за Нова Зеландия и се скри от всичко и всички, – не могат да се похвалят с кротък и спокоен личен живот. Лили Игнатова не само не прави изключение, но дори е начело в този списък.

„Любимката на народа“, „Сладката грешка на Нешка“, както я наричаха журналистите, Лили и тогава беше най-палавата, най-бърборивата, най-очарователната. И освен това – голямата слабост на Нешка Робева, но и най-трудното й „дете“. Все с най-трудния жребий на състезания, с най-тежки предстартови трески и вечно на бунт срещу непосилните тренировки и диети. Самата Нешка обаче признава в една от книгите си, че Лили може да се тръшка, че е уморена, че не може повече, че е гладна, че се отказва, но никога не лъже, не шикалкави и не „боледува“, за да се измъкне.
Лили Игнатова е и състезателката с най-дълга спортна кариера от всички момичета – цели 7 години. На два пъти се връща, след като вече се е отказала, само и само да подкрепи новите гимнастички, за да имаме силен отбор. Не може да се похвали с голям спортен късмет, особено на световни първенства. Абсолютната световна титла някак все й се изплъзваше, макар че е носител на десетки световни медали на отделните уреди. И разбира се – на две световни купи и на абсолютна европейска титла.

След като окончателно се отказа от спорта, Лили започна да прави танцов театър заедно с трупата на Боньо Лунгов, снима се в танцово-музикалния филм „АкаТаМус“ на Георги Дюлгеров, заедно с любимия си по онова време мъж, актьора Ивайло Христов. После внезапно се омъжи за скандалния маркиз, швейцареца Пиеро Жиларди. Двамата се запознали през 1990 г. в хотел „Слънчев ден“ в Албена, на който той е арендатор по онова време. Маркизът е истински аристократ със замък в Лугано, прадедите му са архитекти, участвали във възстановяването на Москва след опожаряването на града по време на Наполеоновите войни. Три години след първата им среща, на 6 януари 1993 г., Пиеро Жиларди и нашето златно момиче се женят с приказна сватба и се установяват да живеят в Банкя в резиденцията на Масако Оя, с която маркизът има общ бизнес. Лили твърди, че мъжът й се е отнасял с нея като с принцеса и че се е чувствала като Алиса в страната на чудесата. Идилията продължава кратко. Няколко месеца след сватбата им маркизът е арестуван, като за причините за ареста се спекулира много.

Пуснат е на свобода 18 дни по-късно срещу огромна парична гаранция. Лили Игнатова заявява, че не е имала никаква представа от бизнес делата на мъжа си. „Спомням си как тогава четях книгите на Петър Дънов и ходех на голф игрището на Масако Оя да бера билки. Бях много млада и наивна!“ През 1994 г. Жиларди получава два последователни инфаркта, като вторият се оказва фатален и на 4 март той умира. Лили казва, че никога няма да забрави нощта след погребението му, която прекарва в семейния замък в Лугано в компанията на четирите лели – стари моми. „Бяха много странни. Едната от тях не пиеше вода, само уиски“. Лили се омъжва за втория си съпруг три месеца след смъртта на маркиза. Твърди, че не е получила абсолютно нищо в наследство от Жиларди.
Бракът й с втория й съпруг, Росен, продължава осем години и е последван от тежък развод. От този брак Лили има две деца – Йоана (на почти 18) и Павел (на 14).
В момента златното момиче работи в Спортния тотализатор. Всички купи и медали са при майка й, защото „вкъщи няма място, пък и не искам децата и аз да живеем с неща от миналото“.

Лили, защо отказваш да говориш за книгата? На Запад, когато си легенда в своята област, ти имаш право на мнение и е нормално да ти го искат.

Нямам желание да коментирам тази книга и допълнително да я рекламирам, но явно ще трябва да го направя. Благодарение на скандала, който тя предизвика, предполагам, че се продава доста добре. Последиците за нашия спорт обаче не са добри и може би много родители са разколебани да дават децата си да тренират художествена гимнастика. Искам публично да заявя, че личните интерпретации на „истината“ на една от многото български шампионки не прави спорта лош. Художествената гимнастика е прекрасен спорт, който формира характера и дава отлична основа за реализация в различни сфери на живота. Но и деца, и родители трябва да са наясно, че има разлика между спортуване за удоволствие и здраве и преследването на световни и олимпийски титли в професионалния спорт. И тази така наречена професионална ориентация се прави доста по-късно, така че децата спокойно могат да играят гимнастика, докато са малки, да се наслаждават и да извличат полза от това.

Книгата повдигна един важен въпрос: каква е цената на славата и на какво си готов, за да бъдеш шампион. Факт е, че в момента нямаме толкова ярки, силни гимнастички.

Този въпрос наистина е важен и се отнася до всяка сфера на живота, не само до спорта. Хубаво би било да сме наясно още в началото с цената на успеха, за да си направим сметка искаме или не да платим цената. Но в началото има само огромна амбиция и желание да стигнеш до върха, да влезеш в светлините на прожекторите, там където са вече твоите кумири. И си готов на всичко, и не мислиш за цена… А чертата за съжаление се тегли накрая и никога не можеш да знаеш колко точно и какво ще ти струват големият успех, славата, признанието… И много често човек накрая си казва: „И за какво беше всичко?“ Струва му се, че е платил прекалено висока цена и е излъган. Мисля, че такова нещо се е случило и с Бианка. И аз бих я разбрала, ако тази книга беше излязла малко след като прекрати своята кариера. Тогава си още много вътре в нещата, нямаш погледа отгоре… Но 20 години по-късно!!! Сега, когато би трябвало да е израснала, да вижда истината от всички страни, а не само от своя си „детски“ ъгъл, да гледа и с чувство за хумор на всичко от позицията на опита, сега да търси реванш и виновници за „пропуснатите ползи“ в живота, е направо смешно и нелепо. И то точно тя, която получи толкова много признание и народна любов. А какво да кажат тези момичета, които блъскаха наравно с нас, гладуваха наравно с нас и не получиха нищо. Нито слава, нито признание! Човек на една определена възраст трябва да се научи да гледа по-глобално на нещата, да разшири съзнанието си, а не да се вторачва само в своите си проблеми. Как ли им звучи всичко това на хората, дето не могат да си платят тока, не могат да си нахранят децата, живеят с 200 лв. пенсия… Дали се е замислила за тези неща Бианка, когато е седнала да си пише книгата! Ето това ме дразни!

Ти наистина ли искаше да бъдеш най-добрата в света?

Естествено! От малки си мечтаехме за това. Със сестра ми ходехме на всичко – на кънки, английски, цигулка, на какво ли не. В един момент обаче трябваше да избираме между кънките и гимнастиката. И си спомням, че съвсем съзнателно избрах гимнастиката, защото слушах да говорят колко сме силни там, как имаме школа и съответно – че мога да стана световна шампионка. А съм била на шест-седем години.

Бианка описва свои непосилни тренировки от 7 сутринта до среднощ. На теб случвало ли ти се е?

Разбира се, какво ли не ми се е случвало! По онова време в моите очи Нешка беше много крайна и жестока. Тежали са ми и голямата отговорност, и строгият режим. Тя ни наказваше, но ако трябва да съм обективна, и ние много й правехме напук. Много! След като веднъж не издържа и ме замери с една чаша... А на чашата пишеше: The best coach in the world! (от англ. Най-добрият треньор в света! – б.ред.) Естествено, аз се дръпнах и чашата се счупи. И казах: Ето това е краят! Тя не издържа и се втурна да ме гони, обаче аз й избягах. Сега ми е смешно, но тогава си беше страшно. Това си беше борба на характери. Аз, а и не само аз, много често се опитвах да й докажа, че не е права, отказвах да изпълнявам изискванията и тя още повече се вбесяваше. Сега, от позиция на опита си и като треньор мога да кажа, че дори и да съм имала основание, водещата роля е била нейна и това е правилното. Не можеш да впрегнеш каруцата пред коня. Да, заслугата за големите успехи не е само нейна. Имаше много голям екип от хора, които помагаха и без които този успех би бил немислим. Но тя беше идеологът, режисьорът на филма, тя вземаше трудните решения и тя носеше цялата отговорност. И ако се бяхме провалили, тя щеше да е единственият виновник, не ние, не хората от екипа.
Нешка допускаше грешки. Например не ни позволяваше да пием вода. Често храненето ни се състоеше само от парче салам. Но тя с времето осъзнаваше, че е била много крайна, защото в края на моята кариера, когато се върнах за последен път, тя самата не ми позволяваше да гладувам напълно, насърчаваше ме да ям салати.

Бианка нарича школата на Нешка „грозен социален експеримент“.

Според мен Бианка е много сериозно повлияна от чуждо мнение. Иначе няма обяснение за толкова противоречивите й оценки за едни и същи неща. Та само допреди две години тя говореше колко е благодарна на спорта и на Нешка, най-малкото защото благодарение на тях е срещнала голямата си любов, своя съпруг. И сега изведнъж – „грозен социален експеримент“. Може би й липсва обществено внимание и иска да предизвика съчувствие, като влезе в ролята на жертва. Много трудно се слиза от сцената. И колкото по-дълго си бил там, толкова по-трудно слизаш. Славата, популярността неусетно развиват голямо его у човека. А то се храни с възторга и аплодисментите на публиката. И ти искаш все да ти се кланят и да ти се възхищават, обаче животът не спира, идват новите идоли и става страшно. Тогава, ако не намериш сили да приемеш този факт, се правят най-големите глупости. Нашата първа треньорка Златка Бончева всячески се опитваше да ни подготви и да ни предпази от звездната болест, но май е невъзможно.

А ти преживя ли такова нещо?

Естествено, че го преживях, но бях приземена много бързо. Животът ми е колкото интересен, толкова и труден.

Защо се отказа от ансамбъла?

Не съм се отказала, махнаха ме. Настроиха едно от момичетата срещу мен и за една седмица ме отстраниха. Два месеца преди световното първенство.

Не искаш ли да се върнеш пак в художествената гимнастика?

Искам, но не мога да се разбера с Илиана (Раева – б.ред.). Много сме различни. Не сме единомишленици, а така работа не се върши. Гимнастиката няма да има полза от нашите конфликти.

Какви драми има в нашата художествена гимнастика! Толкова ли пари се вливат в този спорт?

Пари в нашия спорт има умерено. Не са кой знае колко много, но има. И затова има апетити.

Имала ли си предложения да работиш в чужбина?

Да, но аз не мога да живея извън България. Ходя от време на време за по една седмица в Австрия, за да консултирам техния национален отбор.

Поддържаш ли връзка с бившите си „бойни другарки“?

За съжаление не. Всъщност аз май единствено с Диляна още имам допирни точки. Анелия не съм виждала и чувала много отдавна. Последно се чух с нея през 1993 г. Бях вече женена за първия ми съпруг Пиеро Жиларди. Връщайки се от почивка с него, разбрах от „24 часа“, че тя си е в България и много иска да се видим. Веднага й се обадих. Най-напред трябваше три пъти да й обяснявам коя Лили се обажда. И първото нещо, което тя ми каза, беше: „А, да! Искам да те поздравя за титлата! Разбрах, че си станала маркиза.“ Аз пък разбрах, че и тук нещата май са приключили. Помня я като изключително земен човек, с невероятно чувство за хумор. Като малки се биехме кой да е в стая с нея, защото винаги ставаше много весело. После стана шампионка. Нешка реши, че няма достатъчно самочувствие, и започна да й създава такова. И Ани много се промени.

Мислиш ли, че днешното поколение може да се впрегне в един такъв режим, какъвто е бил Нешкиният?

Не мисля. Те са различни. Като цяло не са толкова амбициозни, но това не означава, че измежду тях няма способни на саможертва. Техните приоритети може би са други и спортните постижения не ги мотивират достатъчно. И аз не го намирам това за лошо. Спортът в наше време се изроди много, превърна се в бизнес. Те като че ли предпочитат да спортуват за удоволствие и да влагат енергията си в други неща. Но слава Богу, това не се отнася за всички.

Ти продължаваш ли да спортуваш нещо?

Опитвам се. Правя гимнастика, карам кънки, понякога ски.

Разкажи ни за децата си. Запали ли ги по спорта?

Дъщеря ми Йоана скоро ще стане на 18, а Павел е на 14. Йоана е хубава и умна, с голям талант за гимнастичка, но е без амбиции. Класира се на 30-о място на някакво състезание. Викам й: „Хайде, напъни се, можеш много!“ Тя ме гледа и пита: за какво?! Не иска да е шампионка. Просто не понася тежки физически натоварвания. Обича много да рисува. Последната й страст са рисунки върху нокти. За Нова година направи такива за подаръци. А синът ми е баскетболист. Пълна противоположност на сестра си. Има толкова енергия, че иска – ако може – само да тренира.

Какво би казала на младите гимнастички?

Че шампионите не падат от небето. Всеки, който иска да стигне върха, трябва да знае, че пътят е много стръмен и труден. И колкото по-висок е върхът, толкова по-трудно ще бъде. Но не се страхувайте да следвате мечтите си. В крайна сметка дързостта да прекрачиш границите движи човешката еволюция.