По доспехите на лошото момче не си личи отличника на НАТФИЗ Деян Донков, "всъщност случайно", по думите му, станал актьор. "Тъй като непрекъснато я разсмивах, сестра ми все повтаряше: "Кандидатствай във ВИТИЗ!" Отговарях й: "Не мога. Там ходят хора само с бради." А тя: "Ако не кандидатстваш, ще ти се разсърдя!" Приели "хората с бради" Деян от първия път в редиците на театралната академия, а знак, че ще стане артист, му дали една ...лампа.

 

 

"Зад кулисите на голяма сцена в НАТФИЗ върху стената има лампа като тези в баните - със заклинателна интонация разяснява човекът с най-многото прякори, когото познавам. - Върху нея е сложена желязна решетка. Репетирахме спектакъла "Предградие" със Снежина Танковска. Докато чакахме да излезем на сцената и си говорим със Силвестър Силвестъров, тази лампа започна да мига. Става тъмно-светло, тъмно-светло. Аз на майтап й казах: "Шт!" и тя спря да изгасва. Продължихме да си говорим със Силвестър, но лампата, като че ли отново искаше да ми привлече вниманието и пак започна да мига.

 

Щом за втори път й казах: "Шт!", тя пак спря. След малко обаче й викам: "Я мигни!" и тя взе да изгасва и да светва. Така се получи диалог между мен и лампата като според регламента, който измислих, две мигвания означаваха "да", а едно - "не". Попитах я: "Ти дух ли си?" и тя ми намигна два пъти. "Дух на актьор ли си?" Отговорът беше "да". Питах дали винаги е в НАТФИЗ на голяма сцена. Той каза: "Не". "А виждаш ли ни?" и духът потвърди. Очите на Силвестър станаха огромни и се насълзиха от напрежение. Накрая попитах: "Ще станем ли актьори?" и духът каза "да". Предсказанието на духа се сбъднало - с роли в постановките "Три сестри", "Буре барут", "Платонов", "Финале гранде", участия в кино-продукциите "Огледалото на дявола", "Подгряване на вчерашния обяд", Аскеер за млад артист и наскоро Златна роза за филма "Емигранти".

 

 

С тази подходяща за жени притча- за преродения дух, с недодялана нежност, сравнително благоразумна смелост и сериозност на ръба на леко изнервящата разсеяност, Деян е омагьосал тръгналата си преди малко 19-годишна Саня. Синеока, мълчалива, с цвят на праскова и деликатни ръце. Разликата им от девет години в тяхната връзка се уравновесява с "някаква нейна странна дълбочина. Не досажда с прекалена любвеобилност, пък усещаш, че има чувства, които са приятни." Саня и Деян се срещнали преди три лета на заведение в родния им град Видин. Тогава тя учела в художествена паралелка, но сега не иска да се занимава с рисуване. "Като всяко хубаво момиче е имала манекенски участия, но не е професионален модел.

 

Този август, когато отидох в Хасково да репетирам "Платонов", тя замина за Варна. Бях й намерил работа в дискотека, ама не да прави стриптийз, а да танцува с летни дрешки в клетка. Не съм ревнувал, но сме имали разговори за тези неща. Тъй като е притеснителна, не вярвах, че ще посмее да стъпи на театрална сцена и да говори пред публика, а тя кандидатства за актриса. Сама се е отказала на кръга по пеене, защото нямаше песен. Иначе вървеше добре." Учи английски, търси си работа, за последната премиера му подарила звездичка-значка, а той й носи цветя. Леко "заплували" по тема "жени", с разбиране към дамското любопитство и с уговорката заради Саня, че това са "минали работи", Деян вади тефтерчето, не с телефонни номера, със спомени за първи и по-късни, знайни и незнайни любови.

 

 

Логично за възрастта първата му любов била в детската градина. "По време на следобедната дрямка аз отивах в нейното легло и двамата заедно си спяхме. По-късно в училище, тъй като не правиш секс, сменяш гаджетата през два дни. Аз ходех с близначки. Веднъж стояхме в кукления театър на Видин - едната от едната ми страна, втората от другата и се целувахме. Те бяха съгласни. Колкото до девствеността си, загубих я в осми клас с едно от "общите" момичета. Преди да дойда в София, имах приятелка, но връзката, която ми е дала най-много досега, беше с актрисата Анастасия Ингилизова. Ходех на консултации преди изпитите през септември във ВИТИЗ, когато се запознах с Ася - много сладка с черти и устни на мулатка.

 

После я гледах и реших, че е талантлива актриса. В края на първата година, след като ни приеха във ВИТИЗ, станахме гаджета. Тя се оказа човекът, който ми помогна да се отнасям сериозно към професията. Беше чела повече от мен, гледала повече театър. Много бях влюбен в нея и ми се случи да изживях чувство на болезнена ревност, когато се събличаше чисто гола в представлението на Лили Абаджиева "Женитба". Постепенно преодолях усещането. Тя не разбра, а аз дори й казах: "Няма проблем. Прекрасно е! Естествено, че ще се съблечеш. Аз съм с теб." По време на връзката ни доста пъти се разделяхме и събирахме заради караници, които по-скоро като че ли са тръгвали от мен. Разправии са се пораждали от слухове, клюки. Някой ми е казал, че я е видял с еди-кого си, тя чула, че аз съм бил с някоя жена, а и любовта се е разпалила и е изгоряла. Сега с Ася сме в близки, приятелски отношения. Играем заедно в представленията на Военния театър.

 

 

След тази дълго време нямах сериозна връзка, докато в провинциален град в компания, с която излизах, не се запознах с една жена. Беше с няколко години по-голяма от мен и живееше с мъж от групировките. Харесахме се. На връщане за София пътувахме заедно. После започнахме да се срещаме. Веднъж така се получи, че докато бях при нея на гости, в неудобна ситуация, мъжът й се прибра. Тогава ми хрумна да се правя на гей, на "приятелка", за да не се усъмни той. От напрежението дори не си спомням как съм изиграл "етюда", но някак си съм се справил, щом той повярва. Отношенията ни продължиха около година, когато и двамата си дадохме сметка, че така тази тайна връзка не може да продължава. Беше въпрос на избор от нейна страна и тя реши да се разделим. По-късно мъжът, с когото живееше, го убиха. Но, както се казва: "Жени много. Дунавът е един." Така разправял мой съгражданин. Викаха му Моржа, защото през зимата се къпеше в Дунава. Ходи по ледовете, скача и плува. Веднъж жена му казала: "А бе, ти луд ли си? Срам ме е от хората заради тебе. Избирай: или мен, или Дунава!" А той отговорил: "Жени много. Дунавът е един."

 

 

Не, човек не трябва да се ограничава. Нито жените са едни, нито театърът е един. Но пък в работата си изживявам екстремни ситуации. Вдига се адреналинът ми, ускорява се пулсът.

 

 

Не съм бил стрийптизьор в "Спартакус". Историята е следната: наскоро след като спечелих Аскеер за млад артист, пътуваме с трупата на турне и някой носи вестник. Отварям, а вътре моя снимка с наградата как съм я хванал и заглавие: "От стрийптиза в "Спартакус" до Аскеера". Викам си: "Бре, какво пък е това сега, да му се не види?!" Гледам, че останалите се смеят и аз се смея. Какво друго да правя! Те викат: "О-о-о, стрийптизьора!", а аз се кършим, братче, защото, нали във вестника пише, че съм стриптийзьор. После заведох дело за клевета. С журналиста се срещнахме в съда, ама аз загубих, защото "стрийптизьорската професия не била срамна". А това кое е лъжа и кое е истина не е важно! Естествено, в действителност се оказа нещо съвсем трето. В НАТФИЗ имаше един гей, Делян Дъбов, който си ходеше в "Спартакус". Аз също съм бил там и съм го виждал да танцува по прашки. На мен обаче, Деян Донков, досега това не ми се е случвало. Случвало ми се е да пуша марихуана на сцената на театър "Българска армия" заради моя герой Тим в "Предградие". В учебника на Станиславски пише нещата да се случват наистина и го направих, за да усетя за какво става дума. Преди представлението колегите ми знаеха, че съм си взел трева, даже някои си дръпнаха после на сцената. От миризмата публиката също разбра. Наистина се напуших. Хвана ме. Бях усмихнат, както трябва да съм по текст. Супер яко! Случи ми се да науча ролята на Хамлет за 24 часа.

 

Трябваше да пътуваме на фестивал в Любляна. В 12 часа през нощта тръгваме цял автобус, със сценични работници, от площада пред храм-паметник "Св. Александър Невски". Събираме се, обаче Люси, който сега е поп-фолк певец, а тогава играеше Хамлет, не идва. Чакахме известно време. Не можаха да го открият по телефона и някои отидоха да обикалят заведенията, като разчитаха на случайността да го намерят. Към три часа сутринта го виждат на купон в клуб "Библиотека" и той им обяснил, че няма да дойде, защото имал рожден ден. Така се получаваше, че нямаше да се пътува и, не се срамувам от това, което направих, но аз казах: "Да тръгваме към Любляна! Ще науча ролята и ще играя Хамлет!" Режисьорката Лили Абаджиева ме попита: "Сигурен ли си, че ще я научиш?" Отговорих й: "Сигурен съм!" Едно денонощие не съм спал, учех текста и репетирах сцени с другите актьори в автобуса. Когато играх в Любляна, бях в пълна паника, която трябваше да овладявам през цялото време.

 

Като се върнахме, пак участвах с ролята на Хамлет в представлението, докато един ден Лили Абаджиева идва и ми казва: "Айде, пътуваме с "Хамлет" за Германия и Италия." Викам: "Супер, много хубаво! Кои пътуваме?" Тя отговори търа-дъра-търа-дъра "и Люси". Казах й: "Виж, мен не ме интересува кой от двамата ще играе Хамлет. Става въпрос, че аз съм обиден на това момче. С най-добри чувства, не ви се сърдя, но въпреки че ми се ходи и в Германия и в Италия, предпочитам да не пътувам." Тогава се отказах, но сега не знам дали съм постъпил правилно. От една страна, ми се струва детинско, пуберско, защото щеше да ми е от полза отиването в тези държави. От друга страна обаче човек може единствено достойнството си да запази в този живот, нищо друго.

 

 

Много добре се разбирам с всички, но имам малко истински приятели от артистите. То сега за една роличка, за едно жалко филмче ще ти забият нож в гърба. Като че ли повече мога да се доверя на някой възрастен актьор, отколкото на млад. Може би времето е такова, че няма приятелства и то не само в професията. Имах много близък приятел, който остана да живее във Видин, докато аз дойдох в София. Летата винаги сме били заедно. Виждали сме се. Излизали сме. Говорили сме си. Изведнъж стана нещо, което не ме озадачи, а ме втрещи. Това момче беше звъняло по телефона на моя приятелка. Представил се за мен.

 

Говорил й мръсотии, което много ме изненада, защото той е "ентелегентен". Бащата на момичето ме познаваше. Намери ме. Поиска ми обяснение, а аз стоях сащисан, защото нямах представа какво се е случило. Чрез полицията направих разследване: кой е звънял преди един месец, в еди-колко си часа през нощта и т.н. Беше занимавка, но когато разбрах кой е телефонният номер, първо се озадачих, а после се разочаровах. Спрях да обичам и да уважавам този човек. Отидох и му казах: "Вече не сме никакви. Можеш да ми казваш "здрасти", но аз ще те поздравявам, когато реша." Не му обясних колко трябва да ми е благодарен, защото бащата на момичето искаше да го закара на едно тъмно място и да му направи някакви лоши неща. Като че ли в държавата ни няма много приятелства, камо ли пък в професията.

 

 

Не съм работил нищо друго освен като актьор в живота си и се надявам да не ми се случи. Не мога да си представя да отида на строеж. Не ме възбужда да ми кажат: "Ей, чш-ш-ш, я пренеси тия тухли!" По-скоро ще взема да пребия некой селчак, отколкото да хвана некой и друг лев. Не давам да ме мачкат. Аз ходя в моргата, защото там виждам истински неща. Това лято бях на плаж на Дунава и едно момче се удави на десет метра от мен. Странното е, че баща му го докарал на плажа с брат му. Явно, момчето не е можело да плува добре, пък там няма спасители, но има ями. Отидох да видя майка ми, която е съдебен лекар, и я попитах: "Намериха ли момчето?", а тя ме заведе в моргата да го видя. Беше мъчно, тъжно. Смъртта не е страшна. Тя е най-сигурното и най-нормално нещо, но не за млад човек.

 

 

Има прераждане. Това е размяна на местата. В представлението "Роден във Ветил" казвам: "Щом раждането е размяна на местата, аз няма никога да мога да се измъкна", в смисъл от живота. Умираш и когато се преродиш, пак си ти, но при други обстоятелства. Аз съм вярващ. Преди няколко години Ася Ингилизова и Карла Рахал решиха да ме кръстят. В църквата попът ми изми краката. Опяваха ни с Карла, която ми е кръстница. Двете с Ася плакаха, защото съм се пречистил и ще стана по-добър. По принцип не смятам, че църквата е мястото на Бога, но когато ходя там, си почивам. Склопявам очи. Става спокойно, уютно. Понякога се унасям в мои си мечти.

 

 

Иска ми се да уча в чужбина нещо свързано с кино, с театър, но не да емигрирам. Бих работил, пътувал, разглеждал и бих се връщал. Това е някаква мечта, която се оформя отскоро. Ще видим какво ще стане до година-две. Не съм си дал срокове. Не мога да си дам срокове и да изпълнявам. Съобразявам се със случките, които стават, и после оформям нещата. Аз съм несериозен човек. Ама съм мъжко момче! Ставам. Репетирам. Вечер играем. Легам. Наспивам се. Ставам. Репетирам и играем. Мъжко момче!