Единствената жена в политиката, която снимахме на корица на EVA за нашите скромни три години.

Да, тя е красива, просто много красива. Но не заради това я нарекохме "синия ангел". Нито затова, че е единствената надежда за сините. А защото има излъчването на вечна жена - леко хладна, интелигентно чувствена, жена, която, прекрачвайки прага, концентрира погледите, мислите, енергиите върху себе си.

История с газова печка

Ще ви издадем една неприятна за нас подробност - снимахме я два пъти, в различни студиа, с различни идеи, при различни фотографи. Първия път се повреди газовата печка в студиото, а навън беше минус 12 градуса.
Надежда Михайлова обаче, дошла леко болна след ски и със зачервени (след бурно съвещание) очи, стоически понесе ситуацията, смело се преобличаше зад паравана, съобразяваше се с всички изисквания към нея пред обектива. С което ни разби окончателно. (Защото сме били свидетели на всякакви глезотии и капризи, произлезли от недотам известни доморасли звездички.)
Ако доскоро някои от нас хранеха съмнения, че властта я е развалила, то Надежда Михайлова окончателно ги разсея.

Разказва ни още как в Ню Йорк влязла в един магазин и приложила чисто женски трик за разтоварване от стреса - започнала да мери шапки без никакво намерение да купува. Излязъл един мъж и започнал да я увещава за снимка с шапката, която Надя в момента мерела, защото според него й стояла прекрасно.

Оказало се, че е дизайнерът на колекцията. "Отказах, но се чудех дали да не му кажа, че иска да снима българския външен министър."

После вади пурета (не защото пуши, а защото я помолихме да донесе) и я пали с изящните си ръце.
Всеки детайл у нея е премислен. Съвсем не е случайно, че е избрала за тема на своята дипломна работа поезията на Атанас Далчев, творец с голям пиетет към детайла и красотата на житейските подробности.
Надежда демонстрира и тънка самоирония, най-сигурното доказателство, че подхожда към живота със светло чувство за хумор. Разказва ни как скоро нейна позната отбелязала, че е отслабнала. "Ами тази пуста жажда за власт ме изпи", отговорила с автоирония Надежда.
Ако беше актриса, щеше да играе само с очи - в тях има достатъчно състояния. Макар че думите са нейната професия, тя ги използва така, както ученият използва формулите, за да стигне до откритие…

Току-що чух, че не приемате подаръци.

Вярно е. Освен ако не са от много близки хора. В навечерието на Коледа обаче приех един малък подарък от абсолютно непозната за мен жена, защото ме трогна писмото, с което той беше придружен. Много ме стопли, сигурно и аз като всички по Коледа ставам по-сантиментална.

На кого сте кръстена, Надежда?

На баба ми, но майка ми твърди, че е избрала името поради символа, който то носи. Най-вече поради желанието си да свърже създаването на един нов човешки живот с голяма своя лична надежда. Като дете се сърдех, че съм родена на 9 август, когато всички са във ваканция. Никога на рождения си ден не можех да поканя на голям купон. Затова пък празнувах винаги именния си ден на 17 септември, само два дни след началото на учебната година. Той винаги е бил мой истински празник. Аз живея с приятелите и именният ми ден е един от поводите да ги видя заедно.

Много ли са приятелите ви?

Да, бих казала, че са много. Не са хора от първите страници на вестниците. Това са мои приятели от детските години, от училище, от кръга, в който съм прекарала младостта си. Бяхме една голяма компания и се събирахме на кино "Витоша". Знаете, че всяко поколение има място, където се събира. Там се разбирахме къде ще прекараме вечерта, къде ще танцуваме.

Сега танцувате ли?

Танцувам, но ще ви призная честно - там, където не ме виждат. Или където ме виждат само близки. Човек става постепенно жертва на известността си. Това е ограничение на свободата. Популярността отнема много неща.

Последното малко нещо, което ви е направило щастлива?

Щастието е много сложно нещо то се съдържа понякога в много малки на пръв поглед неща. Като че ли най-важното за мен винаги е оставало вниманието, но не онова, което те извежда на първите страници на вестниците, а онова тихото, невидимото, често неочакваното, което те връща към човешките неща...

Къде учат децата ви?

Едната в английската гимназия Уилям Шекспир, другата - в италианското училище в Горна баня. Влязоха с конкурс на общо основание. Не исках децата ми да свикнат с някакво измамно усещане, че са различни, заради това, че майка им за определено време е външен министър. Не исках да се чувстват различни, защото това ще ограби тяхното детство. Казвала съм на учителите им, че искам да са точно толкова взискателни към тях, колкото към другите деца. В противен случай им правят лоша услуга.

Близки ли сте с дъщерите си?

Лаская се от мисълта, че да. Обичам да съм с тях, въпреки хроничния недостиг на време. Голямата е на 18, във възрастта на любовта. Другата е на 14 и търси себе си. През очите им откривам света по различен начин. Много е приятно да имаш момичета. Жената през погледа на дъщерите си може още веднъж да се вгледа в много неща.

Критикуват ли ви девойките?

О, много често, особено голямата. Че не съм си сложила червило и изглеждам бледа, че трябва да се храня повече. На моменти ми е смешна и мила тази детска загриженост, която прелива в едва ли не майчинско чувство. Непрекъснато ми казват, че се тревожа много, че трябва да си почивам повече. Имала съм и трудни периоди, само преди няколко години се питах какво не ми достига, за да ме допуснат в техния свят.
Не си давах сметка, че те изграждат чрез отрицанието собствената си индивидуалност. За съжаление този период съвпадна с времето, когато бях много ангажирана. Казвам за съжаление, защото по време на съзряването си децата се нуждаят от много повече внимание, от диалог, от това да чуят отговори на многото тревожещи ги въпроси.

Как компенсирате отсъствията си от семейството?

Отсъствията никога не могат да бъдат компенсирани. Човешката липса е нещо, което нищо не може да компенсира. Нито телефонни обаждания, още по-малко подаръци… Трудно стигат до ушите на децата аргументи от сорта на: това е моят път, това е каузата ми, желанието ми да се утвърдя. Много е лично. Не може едно дете да го разбере. Макар че днес смятам, че те са ме разбирали много повече, отколкото тогава ми се струваше и страдах.
Стремя се и днес, когато съм свободна, да прекарваме колкото може повече време заедно. Те имат нужда най-много да разговаряме. Съвсем човешко желание. Аз съм много по-голяма от тях и въпреки това чувствам нужда да разговарям с хора, на които имам доверие.

И да, и не. От една страна, ми се струва егоистично човек да натоварва с проблемите си хората, които най-много обича. Макар често да се случва точно така. От друга страна, когато някой път споделям проблем, го правя не толкова защото очаквам те да ми подскажат отговор. По-скоро, за да използвам една житейска ситуация, за да покажа, че в живота се случват различни неща, от които се излиза само с воля и упорство. Животът е като вълна, в която ако не влезеш, може да те захлупи. Казано съвсем простичко - да посрещаш проблемите, а не да бягаш от тях.

Един паралел между майка ви и вас в чия полза е?

Майка ми е чудесен човек, на когото дължа много от това, което съм днес. Тя изгради характера ми, волята да се боря и същевременно ме научи да не предавам принципите си, да бъда вярна на себе си. Затова ми е трудно да направя паралел. Винаги е била много критична към мен.
Спомням си например, че когато приех да стана външен министър, тя ми се обади по телефона и ми каза: "Мислиш ли, че ще се справиш? Ако не се справиш, поставяш на карта целия си досегашен авторитет. Помисли си!" Реагирах доста спонтанно, може би дори остро и отговорих, че няма да се откажа. Не предизвиквам съдбата, но когато съм убедена в смисъла на онова, с което се заемам, не правя крачка назад. Може би в това се различаваме. Аз съм в една степен по-авантюристична, по-смела, докато тя е земна и винаги реалист.

О, май вместо "хубавото Наде" трябва да ви казваме "смелото Наде"! Добре ли ви звучи прозвището, което ви прикачиха?

Изключително ме амбицира. Защото това е вечният въпрос дали формата съответства на съдържанието. Особено що се отнася за жена от нашите географски ширини. Обикновено се казва: "Ако е хубава, едва ли е умна. Вероятно външният вид е бил актив, чрез който е постигнала всичко останало." За мен това беше голямо предизвикателство да докажа, че съм това, което съм, в резултат на страшно много труд и воля.
Имало е моменти, в които ме е дострашавало. Дори днес има мигове, в които ясно осъзнавам, че там, където съм стигнала, трябва да разчитам главно на себе си. А това ме прави много по-самотна.

Всички видяхме как плачете от радост. От какво друго плачете?

От обида. Плача и когато ме предават. Може би тогава най-много.

Кажете едно от тези предателства, които не бихте понесли и простили?

Имало е случаи, в които съм си казвала: това не бих го преглътнала, но ситуацията го е изисквала. Но предателството е като малка смърт - нещо в теб се пречупва. И може с един човек да про-дължиш да се държиш по същия начин като преди, но в теб нещо вече е умряло завинаги.

Май е време да поговорим за мъже. Къде намерихте вашия Камен?

Намерих го на ски на Боровец. Тези, които се събирахме на кино "Витоша", всяка събота и неделя ходехме да караме ски. После се събирахме, пържехме картофи с черен пипер и пиехме бира. Та една неделя на Боровец аз, както винаги, нещо си бях забравила, този път очилата. Камен ми предложи неговите. От този малък жест се роди любовта ни. Една година ходихме и се оженихме. Аз бях на 20 години. Емоцията ме носеше силно, чувствата ме връхлетяха като тайфун, нещата нямаха нюанси.

Нали си давате сметка, че голямата ви дъщеря може всеки момент да ви направи баба, ако прилича на вас от ония години?

Единственото, което желая на децата си, е щастие. В крайна сметка то идва или си отива без да държи сметка за годините. Имаше една песен на Тина Търнър, в която на въпрос щастлива ли си, тя отговаря да, понякога. Случвало ми се е от една усмивка, от новия сняг, от слънцето да се почувствам щастлива.

Като се омъжихте, бяхте ли готова за семеен живот?

Не, бях много млада. Всичко ми беше игра. Като се роди голямата ни дъщеря, толкова много ни се ходеше по купони, толкова много неща ни се правеха. Ангажиментите покрай бебето бяха много и непознати. Затова го давахме по баби.
Виж, с по-малката ми дъщеря изпитах истинското удоволствие от майчинството. Тогава вече не бях момиче, бях се превърнала в жена. С първото дете трябваше и да следвам. Очакванията на близките ми беше, че раждането ще се отрази на обучението и успеха, но това беше най-силната ми година. Доказах, че нищо в моя живот не може да се промени, ако аз не го искам. С малката си дъщеря изкарах повече време вкъщи. Беше прекрасно време. Може би защото я гледах по-спокойно, беше бебе като от книгите - спеше много, ядеше, почти не плачеше…

Едно време пушехте. Сега пушите ли?

Не, никога не съм пушила. Само съм палила. И сега понякога го правя, по-скоро от каприз. Има моменти, в които ми се иска да направя нещо, някакви жестове на фона на всички сериозни неща, с които се занимавам. Приятно ми е като седна с компания и всички запалят, да запаля и аз. Но това не е част от навиците ми.

Правят ли ви се щуротии?

Понякога много. Когато още бях министър, на една нова година с приятели малкото им момиченце ми каза: "Ама, лельо Наде, ти изобщо не приличаш на външен министър!" Аз съм дисциплиниран човек и винаги съм се старала да бъда онова, което хората очакват от мен. Но се опитвам и да покажа, че човек може и трябва да остане човек. Дали си днес министър или депутат, това е временно. Не е толкова важно как стигаш до една позиция. Важно е как излизаш.
Ако човек си повярва, след това е трудно да се върне отново на земята. И се опитвам да си спестя това усилие. Мисля, че не загубих приятелите и средата си.

Кажете ми някоя от забраните, които си налагате в качеството си на публична личност.

Не са забрани, а ограничения. За това къде да ходя, по какъв начин да се обличам. Не мога да си позволя, когато изляза на улицата, да изглеждам немарлива, тъжна. Хората не обичат да виждат познатите лица по начин, по който те не намират за уместно. Хората не обичат и да ги занимаваш със себе си и със своите проблеми.

Как постигате винаги добрия вид, доброто настроение?

Имало е моменти, когато до болка съм искала да избягам. Чисто човешка реакция. Започвам трескаво да търся изход, през който да се прибера и да оближа раните си, да се събера, да заздравее болката. Случвало ми се е да потъна толкова дълбоко, че да ми е трудно да изляза. Но жизнеността ме е спасявала. Нали името ми е Надежда…

А как успявате да изглеждате винаги стегната и красива?

Не винаги е така. Понякога изглеждам, а и се чувствам ужасно. Вярвам, че е преди всичко въпрос на психика. Иначе в живота се опитвам да правя това, което ме кара да се чувства добре. Не съм пристрастена нито към спорта, нито към диетите, нито към козметиката. Не съм превърнала нищо в живота си в ритуал. Плувам по малко, карам ски, играя тенис. Ходя на козметик, без да имам фатално запазени часове и дни. Нямам строги дни на диета. Опитвам се да живея, примирявайки собствения свят с възприетото за правилно. Търся преди всичко вътрешното равновесие. Затова съм се изкушавала от тай куон до.

Това е новина. Кога се занимавахте с източни бойни изкуства?

Много отдавна, след като излязох от правителството на Филип Димитров, ангажиментите и трудностите, с които се бях сблъскала, тогава ме изтощиха физически и психически. Трябваше да избера между това да пия хапчета или да спортувам. Тогава започнах да се занимавам с източни изкуства. Те ми помогнаха да се концентрирам, да бъда в равновесие със себе си. Беше ми нужно тогава, нужно ми е и днес, но за съжаление не мога да го практикувам.

Какво правите след безсънна нощ?

Боледувам. За мен сънят е най-важното нещо. Мога да не се храня, но не мога да не спя. Понякога ми личи. Като бях министър, ми личеше често. Посървам след напрежение и безсъние. И аз имам лимит на възможностите. Сега се стремя да спя по осем-девет часа минимум. Слава Богу, имам здрав сън. Всичко друго заменям срещу сън. За мен това е въпрос на оцеляване.

Често ли се налага да хапнете само сандвич на обяд?

Напоследък да. Но не мога без закуска. Винаги излизам от къщи закусила. Пия кафе - черно, чисто, без захар и мляко. Истинско. Въобще обичам истинските неща. Никога не бих си купила изкуствена елхичка например, макар да казват, че е много практично и не цапа. Изкуствени цветя също не обичам.

Влияе ли настроението ви на избора на дрехи?

Да. Избягвам черното, защото ме затваря, а и черният цвят подчертава умората. Разбира се, това не важи за вечерното облекло. Напоследък забелязвам, че съм станала по-разкрепостена. Обичам светлите и меки тонове. Винаги дюс. Смятам, че е много по-благородно. Сред последните ми покупки е една малка червена рокля.

Къде пазарувате облеклото си?

Където успея. Като всяка жена и аз много обичам да пазарувам, това ме успокоява. Няма значение дали купувам за себе си или за другите. Обичам да правя подаръци, да доставям радост.

Забелязвам, че често сменяте прическата си.

Косата е моето издайническо място. Когато чувствам нужда нещо да променя, се залавям за косата. По едно време копнеех да имам дълга коса. Но се убедих, че трябва да съм с прическа, която ми отива. Напоследък си направих кичури. И се харесвам така. Казвам на всичките си приятелки, че промяната в косата е най-лесният и най-безопасният начин да направиш промяна в живота си. И всеки може да си я позволи. Промяната в прическата и цвета придава нюанс на всичките ти дрехи.

Вие виждате ли се като пациентка на пластичен хирург?

Поне засега не. Макар че човек трябва с мярка да се грижи за себе си. В това прозира културата му. Това е и уважение към околните да изглеждаш добре и вкъщи, и извън къщи, и с най-близките си. Няма хора, които заслужават да те виждат зле.

Как е облечена Надежда Михайлова у дома?

С джинси и тениска. Съжалявам, ако разочаровам някого.

Каква част от бюджета си отделяте за козметика?

Разумна. Ползвам френска козметика. Не най-луксозната. От време на време си позволявам капризи. От парфюмите харесвам Интуишън. Защото изразява същността ми.

Страхувате ли се от старостта?

Думата не е страх. Опитвам се да свикна с мисълта за нея. Но има моменти, в които не мога да преглътна това.

Кога една жена е остаряла?

Когато изгуби духа си. Когато се предаде. Когато започне да си спомня, а не да мечтае.

Имате ли съмнения по отношение на прераждането?

Не вярвам. Но бих се радвала, ако е вярно. Защото ще имам следващ шанс.