Преди 11 г. Хубен Черкелов потегля за Америка, без пари, само с таланта и самочувствието си под мишница. В България през 90-те името му е синоним на провокация в художествените среди, с колегите си Косьо Минчев и Георги Тушев организира Галерия XXL  и редица бунтарски прояви срещу 35-годишните. Под това тримата разбират овластените и размахващи пръст в изкуството хора. За десетилетието, през което липсваше от българската сцена, се разбра, че Хубен Черкелов прави добра кариера в Ню Йорк с картини, които интерпретират изображения върху банкноти  и монети от различни държави. През април той се прибра за първата си голяма изложба у нас в Галерията за модерно изкуство на "Оборище" 10 в София. До края на май там бяха изложени творбите от българския павилион от Венецианското биенале през 2011 г., на което освен Черкелов ни представяха Греди Асса и скулпторът Павел Койчев.

В Америка се подписвате като Houben R.T.  Какво означават инициалите?
Хубен Райчев Черкелов са ми трите имена. Така се подписвам на гърба на картините си. Практично е,    защото Черкелов е трудно произносимо, а Хубен Черкелов става егоцентрично дълго. Затова съм го съкратил като инициали.

Учудвам се, че нямате акцент. Много хора, които живеят в чужбина, се сдобиват.
Имам, но се старая да нямам. Струва ми се обидно към българите и към самия човек за 10-12 г. да забрави българския. Жена ми е американка, но говоря по телефона с моите родители и с мои приятели. Можеш да забравиш думи, но да забравиш езика, защо?

Някои го забравят доста успешно. Като Кристо.
Той не е научил и друг, но... Аз съм го чувал как говори английски. Все пак той не е идвал в България от 50 г.

Ню Йорк има славата на град на самотници. За тези 11 г. имали ли сте мигове на самота?
Може би да, но ние заминахме няколко човека от нашата галерия XXL и винаги сме имали контакт помежду си и подкрепа. Сега съм и женен... Не знам, толкова много работя, нямам време да почуствам самотата. В Ню Йорк е популярно хората да работят много и това им е смисъл на живота. Това може да те лиши от социални контакти, да не можеш да създадеш семейство. Късметлия съм, че съм художник. Може да е клише, но художниците обикновено имаме достъп до повече жени, за разлика от адвокатите или счетоводителите.

В Америка се връщате към живописта. Там ли намерихте този стил? Как открихте красотата на банкнотите?
Аз съм завършил живопис. В САЩ изкуството е много ориентирано към пазара. Няма държавна политика, няма Министерство на културата. Трябва да си на пазара, за да оцелееш. И аз отидох като българин - без пари. Нямах мобилен телефон. Използвах уличен. В Америка стандартът за телефонни монети е 25 цента. Приготвях си ги предварително и започнах да ги разглеждам. Те са с различни изображения в различните щати. От Охайо например бяха сложили един космонавт. Започнах да правя рисунки. Ето тук в София е картината от една 25-центова монета - „Вашингтон прекосява река Делауер“. Исках да видя как ще реагират публиката и колегите на тази идея. Парите са средство за комуникация и въпрос на доверие между хората. Същото е с изкуството. Трябва да се съгласим, че Пикасо струва 5 млн. долара. Иначе и вашето дете може да нарисува подобно нещо. Но обществото се е съгласило, че точно Пикасо струва 5 млн.

Но парите все повече престават да са физически обекти и стават виртуални. Особено в Америка. Това не изтегля ли килимчето изпод краката ви?
Права сте, но не мислите ли, че носталгията е част от изкуството? Тя е много силно нещо. След време България ще приеме еврото. Когато това стане, трябва да се откажем от нашите изображения върху банкнотите. Ще ги запазим върху стотинките, върху центовете. Върху банкнотите ще има мостове, сгради, измислени от дизайнери, европейски унифицирани, те не съществуват наистина, за да няма разсърдени хора. Но носталгията ще остане. Както в САЩ - аз съм рисувал банкноти отпреди 150 г. Особено след 11 септември доста неща и в живота, и в изкуството се промениха. Изкуството започна да говори за по-човешки неща, наричат го ескейпизъм, бягство от проблемите. В известна степен това, което аз правя, е ескейпизъм.

В изложбата има ваша по-различна картина, без характерното за останалите напластяване на боите - „Малкият принц“.
Да, има два вида картини. Едните са с напластени бои, представят по-скоро имането в Америка. Аз днес мога да изпия три бутилки вино, защото мога да си го позволя. Това е американският максимализъм. В Америка къщите са по-големи, хората са по-дебели. И затова правя такива големи платна с много боя, да видя колко може да понесе платното. А другите ми картини са с фолио. Идеята идва от кредитните карти, от секюрити кодовете, да е трудно за фалшифициране, оригинално. Но пак е максимализъм, защото фолиото се променя и дава много цветове. Това са по-живописни работи, по-цветни – като „Малкият принц“. Но и релефните картини се променят от светлината. Винаги са интересни да ги видиш от друг ъгъл, в друго време.

Те са привлекателни и за пипане, заради неравната повърхност.
Имат едни релефни точки... Както парите имат - сляп човек да може като пипне, да се ориентира дали са оригинални. Така и тези точки в картините ми са нещо като секюрити код, срещу фалшифициране, против измами.

Вашите картини се продават на доста добри цени.
Те са по-евтини, отколкото трябва да бъдат. Много са недооценени. Един ден ще струват повече.

Какво е отношението артист-клиент в Ню Йорк?
Когато продавам чрез галерии, невинаги се познавам с клиентите. Но има такива, които идват да ме видят на откриването на мои изложби, излизаме на ресторант. Или пък идват с някой от моите дилъри в ателието. Повечето са от финансовата сфера. Много хора в Ню Йорк се занимават с финанси и търсят да инвестират. По-хубаво да имаш картина от Хубен Черкелов, отколкото да инветсираш в картофи.

Знаете ли, че американският посланик в София Джеймс Уорлик има ваши картини?
Да, две. Купувал ги е чрез галерия в Бостън. Много ги харесва. Толкова е ентусиазиран за моите работи, че дори малко се шокирах. Обикновено дипломатите са по-сухи хора. Покани ме лично на гости.

Имало ли е случай, да не искате да се разделите със своя картина?
Понякога умишлено ги крия, когато в ателието идват хора да избират. Ако съм направил дадена картина в някакъв добър, позитивен момент в живота си и имам хубави спомени от тези 2 месеца, в които съм я рисувал, предпочитам да си я запазя. После мога да я разлюбя, да я продам.

Какво трябваше да оставите тук, за да заминете за Америка?
В България стигнах до един таван. Чувствах, че имам повече възможности, че мога да се развия. Ню Йорк е голямата сцена, мястото, където си заслужава да си художник, но и е  голям компромис - зарязваш родители, приятели. Истински близките ти ще те разберат, няма да те спрат да се развиваш. Както ви казах с колегите ми от Галерия XXL решихме всеки да наложи стил в Америка, да се изградим като художници. България няма да избяга.

И доколкото разбирам от думите ви, тя не е избягала.  Наистина ли не ви се вижда променена след тези 11 г.?
Не, което може би е за добро, защото ако беше много променена, нямаше да е моята България. Аз съм от 2 дни тук и съм бил само в центъра на София, може би другаде е променено. Хората, които срещам, са ми стари приятели.

Кой беше най-тежкият ви момент в Ню Йорк?
Отидохме без пари. Не можех да кажа: аз съм Хубен Черкелов от България, дайте ми 20 хил. долара за тази картина. Трябваше да започна от нулата. Никой не познава българските художници, с изключение на Кристо Явашев. В началото беше тежко, но когато се завъртя колелото, и по чудо започнаха да се продават картини, да има интерес от колекционери, си викаш: май съм на точното място. Трябва да си вярваш.

А на какви цени се продават картините ви сега? И защо казвате, че не сте доволен от тези цени? Как се определят?
Не мога да кажа как се определят. Мистериозно. Моите работи са по-скъпи - от 5 до 35 хил. долара. Има обективни критерии в една цена. Държа голямо ателие в Манхатън, плащам наем. Боите в Америка струват повече, а аз слагам много боя. Когато сред клиентите ти има колекционери, които започват да подкрепят твоята кариера, колкото са повече и на по-високо ниво, съгласни да платят повече, толкова по-добре. В кръга на шегата – успял си, когато можеш да наемеш асистенти за нещата, за които не е необходим художник - за пакетиране, за опъване на рамки. И аз отвреме навреме наемам асистент, защото има много неща, с които не ми се занимава. Мога да ги направя, но ще загубя време. Надявам се, когато имам още повече колекционери, да бъда още по-фокусиран върху моята работа.

Какво виждате от прозорците на ателието ви в Манхатън?
Таймс Скуеър. И колко е шумно! Нонстоп, минават пожарни. Постоянно помпят някакви неща, режат. В 2-3 през нощта, когато свършвам работа, улицата е пълна с хора. Всичко свети. Дори да загася лампите в ателието, от рекламите и отраженията е светло.

Ню Йорк създава тенденции, някоя нова?
Имаше такава тенденция като при Деймиън Хърст, който наема хора изцяло да му вършат работите от-до. Огромни работи. Но след 2-3 г. хората си казват: о, то тука няма човешко отношение. Дай да купим работи, правени на ръка. Вече няма големи тенденции като измите – кубизъм, сюрреализъм. Всичко е постмодернизъм и е равно. Всичко вече е направено и зависи кой колко добре работи. Няма йерархия, в Америка това е много важно. Можеш да бъдеш какъвто решиш. Ако решиш, че искаш да си доктор, ще станеш. В други страни това е каста.

Снобизмът на белите англосаксонски протестанти усеща ли се?
Не съвсем. Когато става дума за изобразително изкуство, хората като че ли подкрепят различното. Аз идвам с моята култура. Мои работи, например „Малкият принц“, много напомнят православни икони. И тази друга традиция на публиката й се струва оригинална. Те решават, че това може да стане тенденция и те купуват. Може да е от меркантилна гледна точка, защото е по-различно от онова, което вече притежават. 

Показвате ли ги на съпругата си? На чие мнение държите?
Не, тя е завършила литература в Нюйоркския университет и казва, че не разбира. Челси Гюнтер се казва. Сега пише книга. Базирана на истински факти, но измислена като история. Нещо като факшън, като романизирани спомени. На 28 г. е е и това е първата й книга. Първата книга е много важна. Може да се наложи да прави много корекции, преди да я даде на издателство. Защото след това може и да няма втора, бизнесът е суров. А тя е млад човек и се притеснява. Аз много я подкрепям. Запознахме се по съседски. Моето студио е до мястото, където тя живееше.

Успяхте ли да разгледате новите български банкноти?
С тях се разплащам, много са готини, някои заслужават да бъдат интерпретирани.