Моногамията е борба за запазване на овцете, нищо повече - твърди немският философ и писател, чиято книга за любовта направи сензация. И още: изневярата е естественото състояние, а романтичната любов - изкуство на провала.



Висок, слаб, рус и със сини очи, облечен в джинси и бяла риза, Рихард Давид Прехт (48 г.) може спокойно да мине за модел на Hugo Boss. Той обаче е философ и писател, превърнал се в истинска сензация в Германия, където е продал два милиона копия от книгата си „Любов, едно объркано чувство“ (издадена на испански от Siruela), която с месеци не слиза от листата на бестселърите.
„Това е книга за мъже и жени и за нещо много странно и прекрасно, което може да се случи между тях: любовта. Нито един дезодорант не стои в парфюмерията без обещанието за любов и няма поп хит, който да измисли по-важна тема“, твърди в предговора Рихард Давид Прехт. „От тази книга няма да научите нищо, което да подобри уменията ви в спалнята. Няма да ви помогне при проблеми с достигането до оргазъм, нито да преодолеете ревността и любовните страдания. Не съществува единствена и достоверна наука за любовта въпреки всички обещания. Но от нея може да разберете някои неща и да засили желанието ви да се впуснете в това лудо царство, в което (почти) всички искаме да живеем“, споделя авторът.

Защо определяте любовта като объркано чувство?
Любовта притежава два силно противоречиви компонента - желанието за сигурност и възбудата, която химически се състои от допамин и серотонин. Много е трудно, да не кажем невъзможно, тази химическа реакция да остане в равновесие. Ето откъде идва пълното безредие. Истината е, че възбудата и сигурността не могат да се споделят с един и същ човек дълго време. Казват, че състоянието на влюбване продължава максимум три години и че изключенията от това правило са много малко. Така че хората, които намираме за спокойни, сигурни, улегнали, обикновено не са същите, с които бихме искали да си легнем. И обратно, тези, които ни привличат и възбуждат сексуално, не са подходящи за спокойно всекидневно съжителство. Романтичната идея за любовта не е реалистична, идва от литературата на XVIII век и е замислена като забавление, а не за реалния живот, където днес се опитваме да я пренесем. Днес любовта, разбрана по този начин, е най-вече изкуство на провала.

Това означава ли, че една връзка логично би трябвало да продължи не повече от три години?
Състоянието на влюбване, не връзката. Да приемем, че в момента съм влюбен. Ако сега ми направят кръвен тест, може безпроблемно да се установи, че казвам истината. Ако обаче заявя „много обичам съпругата си“, няма начин да се разбере дали това е така или не. Т.е. влюбването и сексуалното желание се поддават на измерване за разлика от любовта, което е нещо напълно различно, много по-сложно, неподдаващо се на еднозначни обяснения. Човек може да живее двайсет години с партньора си и не само да го обича, но и да не може да си представи живота без него, но в същото време сексуално да желае друг човек.

Препоръчвате ли тогава различен модел на партньорство? Например отворена връзка, която позволява и външни флиртове.
Не искам да давам рецепти какъв тип брак или връзка са по-добри. Но тъй като живеем все повече години, тенденцията в бъдещето, която вече сериозно навлиза поне в западните общества, е връзките и браковете да са по-кратки. Във всеки случай за романтиката от романите и киното трябват време и пари.

Искате да кажете, че любовта е измислена?
Романтичната любов не е базирана на реалността. Колко хора могат да заявят, че родителите им например са поддържали цял живот тази любов? От философска гледна точка до голяма степен любовта е свързана с религията, която от своя страна е в упадък. В религията приемаме, че Господ е единственият, който ни обича напълно и безусловно. Той ни приема такива, каквито сме. Във всекидневието обаче няма такова нещо. В живота ни приемат по някаква причина, защото сме симпатични съседи, добри приятели, специалисти в работата,  но никога не сме приети с всичките ни характеристики едновременно. И сега смятаме, че партньорът ни трябва да ни обича по същия начин както Господ. Това е много пресилено, но се възприема от обществото. Преди двеста години ако някоя бедна селянка се беше обявила за толкова романтично влюбена, щяха да я сметнат за обсебена от дявола.

Кои са най-големите стереотипи, свързани с любовта, които днес смятате за невалидни?
Първата идея, която ми се струва погрешна, е твърдението, че любовта е биологическа и че странното ни поведение, когато сме влюбени, се дължи на биологически фактори. Втората е, че истинската любов се състои в това да даваш всичко и да не искаш нищо в замяна, наложена най-вече през 60-те и 70-те години на ХХ век. Много ми е жал за всички хора, които са се опитвали да изживеят тази любов и почти сигурно така са съсипали връзките си. Не само че не сме в състояние да обичаме напълно алтруистично. Истината е, че не искаме да бъдем обичани от партньора си от чист алтруизъм.

Мислите ли, че ако изневярата не се драматизира толкова, и за двамата ще е по-добре?
Вероятно животът би бил далеч по-лесен, но всичко зависи от конкретната ситуация. Ако един мъж след 30-годишен брак има авантюра с по-млада жена, сигурно е доста трудно за съпругата му да приеме спокойно ситуацията, когато той й каже „не го вземай насериозно“. Днес по принцип изневярата е съвсем нормално поведение, докато верността е по-странна. Тя е заложена като очакване именно в романтичната любов и отново е свързана с религията. Господ никога не би могъл да ти изневери и очакваш същото от партньора си.

Доколко проблемите в една връзка идват от чувството за обсебване, от желанието партньорът да ти принадлежи?
Моногамията всъщност е свързана не толкова с идеята, че нечии чувства ти принадлежат, а с това чия принадлежност е имуществото. Исторически тя е продиктувана от две неща. Първо, страхът от епидемии, не само тези, предавани по сексуален път, и второ, от борбата кой ще наследи овцете. Ако не се знае кой е бащата, няма как да се установи правото на наследство. Културите, които още поддържат полигамията, са номади и няма какво да наследяват. Така че любовта е капиталистически феномен. На теория в момента оферирането на потенциални партньори благодарение на интернет е огромно, безкрайно, разполагаме с целия свят буквално. Но парадоксално, реалността е съвсем друга: тук съм и около мен не намирам подходящ човек. Защото интернет ни дава достъп до огромно количество бърза информация, но няма как да я преценим. Не ни дава ориентация. А имаме нужда именно от нея и това е една от причините доста хора да се чувстват нещастни.

Кризата „удължава“ ли браковете и връзките?
И при любовта важи теоретичното обещание на капитализма, че всички можем да бъдем богати, но не и всеки един от нас. В ситуация на криза като тази в момента се „сближаваме“ повече с човека до нас от страх да не загубим и следователно връзките се задържат по-дълго и нерядко са пресилени.

Децата по-скоро подпомагат или пречат на любовта?
Романтичната любов е егоистична сама по себе си, напълно изолира влюбените от останалия свят. Затова често, когато се появят децата, любовта си отива.

Как решихте да напишете философска книга за любовта?
Преди да напиша първата си книга, се бях озовал в доста специална ситуация. Излизах с жена с три деца в тийнейджърска възраст. Всички те бяха много учудени, че майка им е избрала гадже философ, който на всичкото отгоре печели толкова малко. Нямаха и най-малката представа защо въобще някой би се занимавал с философия. Написах книгата, за да им обясня къде се намират в света и какво представлява философията. Идеята беше на жена ми, бяхме отишли на ресторант, не помня как се появи темата и върху една салфетка набързо й обясних марксистката диалектика на материализма. Тя я разбра чудесно и ме посъветва да спра да се занимавам с философски есета и да започна да пиша книги, в които да обяснявам сложни неща на разбираем език за много повече хора. След успеха на първата книга продължих.

Книгата ви за любовта ще помогне ли на читателите да научат нещо, което да приложат на практика?
Да знаеш много за любовта въобще не ти гарантира, че ще бъдеш щастлив. Не е необходимо да знаеш много, за да успееш. Ще се радвам обаче, ако читателите се научат да боравят с любовта малко по-интелигентно. Стига да го пожелаят, разбира се.