Не си проговорихме с Анди Уорхол
Животът му прилича на попарт картина – пълен с поп икони, символи и ярки цветове. академик, преподава в най-престижните академии по изкуства. Приятели са му музикалните легенди на нашето време. Сър Питър Блейк, на когото галерия Tейт в Лондон посвети ретроспекция, представи своя изложба и у нас.
Наричат го Бащата на попарта. Още през 50-те години, дoкато следва в Кралската академия за изкуства в Лондон, Питър Блейк започва да миксира на платната си елементи от високата и ниската култура, прави колажи и същевременно рисува. В края на десетилетието вече излага в големите световни музеи и галерии. Най-известен е с обложката си за албума на “Бийтълс” Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band (1967), излязъл 2 години преди разпада на групата. (Обложка, за която въпреки многомилионния тираж на албума артистът получава хонорар 200 паунда.) Блейк е автор и на корици на албуми на The Who и Oasis. Популярен е с колажа си на футболен клуб „Челси“ за рекламната кампания на Adidas през 2010 г. Правил е скулптури, гравюри, графики. Много интересен е проектът му за водка Absolut ABSOLUT BLAKE, част от който е изложен в Музейната галерия за модерно изкуство от 1 октомври.
На 79 г., с два брака, три дъщери и двама внуци, сър Питър Блейк – един от най-известните британски попарт артисти, пред EVA.
Знаете ли, за първи път разговарям със сър! Вие как се чувствате с тази титла? За мен тя е чест. Вероятно ви е известно, че рицарите имат параклис в катедралата „Сейнт Пол“ в Лондон, който се казва „Сейнт Мартин“, и в него от 1257 г. се води регистър на удостоените с това звание. Поръчаха ми да нарисувам свети Мартин за параклиса и моята икона ще бъде изложена до известната икона на Едуард Бърн Джоунс „Исус с агнеца“.
Наричат ви Баща на попарта. Как се появи това дете на бял свят? През 1954 г. започнах да смесвам рисуване с фотографии. Правех колажи. И оттам се появи моят клон на попарта. Когато след време историците на изкуството започнаха да коментират кой е бил първи, се оказа, че заедно с Ричард Хамилтън първо в Англия сме започнали да творим в този стил и след това той се оформил и в САЩ. Ричард почина за съжаление. Беше на 90 г. и все се майтапехме кой е първи – той или аз. Истината е, че автор на попарта е времето, в което живеехме.
Дали сте се срещали с Анди Уорхол?
Около 8 пъти, включително и когато беше много млад - през 60-те. Но никога не станахме приятели. Май бяхме нещо като врагове. Той знаеше какво правя и беше доста по-враждебно настроен. Ако зависеше от мен, бих бил приятел с него, макар че и аз на последната ни среща май се държах малко неучтиво. Докато вечеряхме в един и същи ресторант в Лондон, той беше с Майкъл Кроу (световноизвестен реставратор), Майкъл дойде и каза: „Анди би се радвал да се запознае с теб.“ Пък аз недодялано отговорих: „Срещали сме се няколко пъти и нито веднъж не сме разменили дума.“ И не отидох. Беше глупаво.
Как се случи така, че направихте обложката на Sgt. Pepper’s на Beattles? Работех в галерията на Робърт Фрейзър, приятел на “Бийтълс” и “Стоунс”, впоследствие и един от наркодилърите им. Беше и мой приятел. “Бийтълс” бяха възложили обложката на холандски артисти, но се получила много психеделична - с разни портокали, розови и зелени неща. Робърт им предложи да работят с артист от галерията и те избраха мен. Идеята ми беше да позират пред колаж от любимите си знаменитости. Джон Ленън избра Алистър Кроули, Христос и Хитлер. Последното беше майтап, но направихме хартиен модел на Хитлер. На всички снимки обаче той е скрит. Христос не го включихме по разбираеми причини. Направихме студиото, фиксирахме хартиени модели на стените, върху платформа поставихме леглото с цветя и “Бийтълс” дойдоха с униформи.
А вие не се ли изкушихте от наркотиците? Никога. Даже и в онази нощ, когато Робърт Фрейзър и Пол (Маккартни) дойдоха в студиото ми доста почерпени с LSD. И Пол ме заклеваше да опитам. „Не можеш да усетиш истински живота, ако не си опитал! Трябва да вземеш LSD!” По някаква причина не го направих. Не съм вземал каквито и да било наркотици.
А как работихте с “Бийтълс”? През 1967 г. бяха на върха на славата си, но и много бачкаха. В нощта на снимките се обадиха, че не можели да дойдат, защото довършвали песен. Трябваше да пратим всичките цветя за декорация обратно в разсадника до следващия ден. Не беше лесно, но най-вълнуващото бе, че всяка вечер, докато записваха, ходехме в студиото да ги гледаме. Една вечер се появи Мик Джагър с Мериан Фейтфул - да е била 18-годишна или на 20. След малко изчезна, върна се и каза: „Току-що срещнах най-прекрасния състав на света! Едни малки момчета...“ Говореше за Pink Floyd, които записваха един етаж по-надолу.
Давате ли си сметка, че говорите за музикални легенди? Да. Това е част от обяснението на попарта в моя живот и работата ми. Винаги съм се познавал с музиканти. Бях свидетел на първия гиг на “Стоунс” в Лондон. С Мик Джагър живеехме в един и същи квартал - Дартфърд, в края на Лондон, на 20 метра един от друг. И една вечер ходих на клуб да слушам друга група, която “Стоунс” подгряваха. “Стоунс” свиреха пред три момичета – първата им публика. Все още поддържам връзка с тях. Наскоро виждах Рони Ууд, Чарли Уотс. И с Мик сме говорили.
С Пол Маккартни колко истории имам! “Бийтълс” бяха толкова известни, че докато отидем до ресторанта, всеки спираше Пол за автограф. За мен винаги е била странна тази огромна слава. А преди две седмици бяхме на парти за рождения ден на Стела Маккартни и след това в клуб The Groucho в Сохо жена ми пя с Кейт Мос и Боно около пианото.
Познавате и Боно? Правих обложката за сингъла Do They Know It’s Christmas на Band Aid (супергрупата от 49 изпълнители, която Боб Гелдоф събира през 1984-а за набиране на средства за глада в Етиопия). Всеки изпълнител идваше да записва отделно, Боно беше сред тях. U2 тогава започваха кариерата си. И като говорим за концерта Live Aid, се сещам, че на него в Рио свириха Queen. А дъщеря ми Роуз ходеше на училище с дъщерята на солокитариста им Браян Мей. Той идва често на моите изложби, много тих, възпитан и деликатен човек.
Какво друго ви е интересно извън изобразителното изкуство? Много съм запален по бокс. Никога не съм се боксирал, но гледам професионални мачове. Един от най-големите в английския професионален бокс, Кендо Нагасаки, който се правеше на японец, ми е приятел.
Чувала съм, че колекционирате и автографи. Най-известният ми е от американския джаз музикант Сони Ролинс. Имам и на Джеф Бейкър, баскетболиста. Две от изложбите ми в последните години са били от колекциите ми, а те са най-различни: комикси, значки, плочи, книги, играчки, маски. Изложбата в Лондон, където показах много от тях, се казваше The Museum of Everything. Направих и друга, в Бат – Museum for Myself. Имаше автографи и на Talking Heads.
С тях се запознах в Лондон, още учеха в Rhode Island School of Design в САЩ, не бяха създали групата. Приятел ми се обади: “Тези готини хлапета идват за първи път в Лондон. Нямат много пари. Ще се погрижиш ли за тях?” И ги заведох на обяд. Искаха да се срещнат с Браян Ено (продуцентът на Браян Фери, U2, Coldplay, Depeche Mode), който впоследствие продуцира три от албумите им.
Срещали ли сте Мерилин Монро? Можех да я срещна, защото бащата на първата ми съпруга (американската скулпторка Джейн Хауърд) Тед Хауърд беше артдиректор на „Някои го предпочитат горещо“ - нейния велик филм с Тони Къртис. Беше артдиректор и на „Най-дългият ден“ (американско-англо-френско-немска продукция с Ричард Бъртън, Хенри Фонда, Шон Конъри, Бурвил), на филми с Марлон Брандо. Запознах се с Тони Къртис, станахме големи приятели и се виждахме, когато идваше в Лондон. Ако Мерилин беше живяла още една година, щях да се срещна с нея.
ТВОЯТ КОМЕНТАР