Ако приемем, че истерия наистина означава „душевно състояние, характеризиращо се с неуправляемо изразяване на чувствата“ и премахнем допълнението „предимно от отрицателен характер“, то любовната история на актрисата Лиза Шопова (дъщеря и стопроцентово копие на Наум Шопов) и Кольо Карамфилов (художник, график, сценограф и истински бохем) наистина може да бъде наречена „любовна истерия“. Хубава истерия. В началото наистина неуправляема и трудна за овладяване, а после – просто щастлива. Да, има и такива истерии – щастливи. Но какво ви обяснявам...

„Лобното място“ на Кольо Карамфилов – той самият го определя така - е „Дървеното“ в парка „Заимов“. Там се среща с приятели, понякога рисува сам. Често ходят и двамата с Лиза. Пак там се срещаме, за да разкажат пред ЕVA историята на тяхната любов. Всъщност обаче, що се отнася до любовта, лобното място и на двамата е съвсем друго. Един ден, преди почти седем години, Кольо Карамфилов седял с драматурга Елин Рахнев в ресторанта на Народния театър, вече се бил разделил с жена си – дизайнерката на осветителни тела Ина Дамянова. Тогава Елин му посочил Лиза, която седяла на съседна маса и казал: „Ето, това е твоето момиче!“

Ти какво му отговори, Кольо?

К. Казах: Абсурд! Това е невъзможно. Тя е много силна. Усетих, че в характера й има нещо мъжко.

А ти, Лиза, какво видя първо в него?

Л. Бях гледала по телевизията един филм с негово участие - „Имам една идея“, режисьор е покойният Илиан Симеонов. Хареса ми как се държи, как говори. Първото ми впечатление от него е, че е шумен.

И какво стана после?

К. След време ми се обади един приятел, каза, че там, където се намира, има страшен купон и да идвам веднага. „Къде си?“, попитах го аз. „У Лиза Шопова“, отвърна. Така се запознахме и по-късно – на рождения ми ден – нещата между нас тръгнаха.

Л. Първите две години от връзката ни бяха много трудни. Разделяхме се, събирахме, аз го напусках, той си тръгваше... Защото бяхме вече зрели хора, сблъскаха се два завършени характера.

На 2 ноември миналата година сключихте брак – и граждански, и църковен. Защо решихте да официализирате връзката си?

Л. Аз – за да се видя в булчинска рокля. С Христо (актрисата живее дълго време с актьора Христо Мутафчиев, двамата имат син Асен – б.р.) не бяхме женени. По-интересно е Кольо защо го направи втори път.

К. След развода с Ина, бях решил, че е голямо безумство да изживея втори път узаконяването на любовта. Освен това вече знаех, че дивак като мен много трудно може да бъде озаптен и две години се отдадох на типично мъжки занимания като мерене на пишки, алкохолни запои с дни и така нататък.

Много пътувах, водех един такъв номадски живот с куфар в ръка. Един ден се прибрах отнякъде, в ателието ми нямаше ток. Постоях аз на тъмно и през тези няколко минути разбрах, че не само нямам ток, но нямам и нищо друго. И проведох един пак типично мъжки монолог или диалог със себе си, след което си направих план. Реших, че за тези две години съм си взел всичко от постразводния период, че трябва да спра с пиенето и най-вече – да си намеря жена. И то жена, която е била омъжена или има дете. Да е живяла, видяла, изпитала същата болка като мен. Ей така, в мисълта си си го пожелах. И понеже бях в плачливия си период...

Л. Когато се запознахме, той беше в мно-о-ого плачлив период.

А ти в какъв период беше тогава?

Л. Аз също си взимах своето. Исках да изживея всичко, което бях пропуснала. Много заведения, много купони, много гаджета. Държах се малко като мъж, живеех като мъж, затова и Кольо така ме е видял на терасата на Народния. Беше весело, но не можеше да продължи вечно и започнах да се изморявам от този екшън. Всъщност когато се срещнахме, ние бяхме огледален образ един на друг.

И как тръгнаха нещата?

К. Най-интересното в нашата история е как се прави любов в зряла възраст. Ти вече си завършен, ритуалите ти са точно определени. И изведнъж трябва да следиш ритуала на другия, той – твоя. Това беше причината за нашето лудо начало и за многобройните ни кризи. Аз се държах малко като жена – нещо като не е така, както аз смятам, че трябва да бъде, си хващах парцалите и се изнасях в ателието. Между другото, по време на тези мои „одисеи“ се родиха доста работи в това ателие.

Л. Той наистина беше като Одисей – все тръгваше нанякъде...

А Пенелопа...

Л. Във всеки случай Пенелопа не плетеше... Спомням си, бях с него на един пленер край някакъв язовир. Кольо отдавна ми беше подарил нещо като годежен пръстен, но все отлагаше годежа. Аз се ядосах и хвърлих пръстена в язовира.

К. По-интересното е, че скочих във водата и, въпреки че имаше храсти и тръстики, успях да го намеря и го извадих.

Това е знак.

К. Да. Аз бях изпаднал в криза - финансова, психологическа, някаква умора се беше натрупала. Разделихме се и живяхме разделени една година...Тя ме напусна.

Л. Напуснах го навръх Нова година. Със сина ми се изнесохме на квартира. Най-смешното бе, че се наложи Кольо да ми направи ремонта на квартирата. Но заяви: „Няма да ти помагам да си изнасяш багажа от при мен.“ И аз викнах приятели да ми помогнат. После пак станахме гаджета, ама тайно от другите. Особено от онези, дето ми помагаха да си изнасям багажа.

К. После решихме, че е глупаво да плащаме две квартири и пак се събрахме, и децата ни дойдоха с нас. Живеехме четиримата в ателието, където е много тясно. Децата също изживяха своята криза от „събирането“, защото споделяха една стая, един компютър. Сега обаче в новото ни жилище всеки си има стая, всеки си има компютър и няма никакъв проблем.

Л. Те са приятели, викат си „брат ми“. Освен това и двамата са на по 15 години.

Променихте ли се, откакто сте заедно?

Л. Вече не съм чак такъв егоист, какъвто бях преди. Винаги съм била егоист по отношение най-вече на личното си пространство. Станах и по-усмихната, откакто съм с него. Особено сутрин. Защото сутрин аз имам нужда от час-час и половина – да се разсъня, да си изпия кафето, да си поема въздух и тогава да кажа: „Добро утро“. Докато Кольо се събужда усмихнат, веднага казва „Добро утро!“ и ако не му отвърнеш, той започва да драматизира и казва, че си му развалил целия ден.

К. Да, аз съм зависим от нейното настроение сутрин. Затова й казах, че аз ще правя кафето – само и само да ми се усмихне веднага след като се събуди. Но трябва доста да поживееш с един човек, за да научиш дори малко за него.

Аз имам голям страх от провал. И победата над този страх задължително минава през пиене. Имам един кошмар, който периодично сънувам и той е следният: в 6 часа вечерта се открива моя изложба, а в 3 часа все още нямам нито една нарисувана картина и си казвам: нищо де, до 6 ще ги нарисувам. Слава Богу, че се събуждам преди сърцето ми да се пръсне от напрежение. Този сън означава, че съм прегрял, а прегарянето при мен винаги е свързано с алкохол. Сега обаче е различно. Така че, да – промених се. Пия по-малко.

Лиза, ти какво правиш като прегориш?

Л. При мен това се случва изключително рядко, но ефектът е същия. Истината е, че нямаме сериозни проблеми. Всичко е въпрос на напасване.

К. И въпрос на време. Времето отсява всичко – това е клише, но е много вярно клише. Времето отсява важното от неважното и в изкуството, и в човешките взаимоотношения. Така например аз вече си мисля, че това, че сутрин тя се събужда с главата надолу, не е кой знае какъв проблем.

Как си поделяте задълженията? Кой с какво се занимава вкъщи?

Л. Кольо - с всичко, а аз готвя. Той изкарва парите, пазарува, изхвърля боклука, разхожда кучето. Въпреки че вече и Асен го разхожда. Имаме една сладка помиярка – Кика.

К. Намерихме я при едни реставратори на икони - аз нали събирам икони и ги спасявам. Когато я взехме, тя дори си имаше паспорт, в който беше записано така: майка: Ката Католичката. И я кръстихме Кика, защото това име съдържа и моите инициали, освен тези на майка й.

Как реагираха близките ви на новината, че ще се жените?

Л. Всичките до един – и баща ми, и майка ми, и брат ми, и Христо Мутафчиев – избухнаха в смях. Стана много хубава сватба в едно пазарджишко село - Дебращица и после – голям купон в пиано-бар „Изток“ в София.

К. Аз съм помагал за дизайна там и това по принцип е любимият ни пиано бар. Там бяха и Христо Мутафчиев с новата си жена, и Ина... Но най-близките ни хора – родителите, децата ни – дойдоха в селото. Искахме да почувстваме истински ритуала.