"Сянката на планината" - много думи, малко литература

Милена Попова 19 август 2017

Като всеки почитател на Грегъри Дейвид Робъртс и неговия шедьовър "Шантарам" чаках с огромно нетърпение продължението на романа - "Сянката на планината". "Шантарам" е книга, преобръщаща сърцето, написана със замах. Историята ме обсеби от начало докрай - главният герой Лин бяга от австралийски затвор, потъва в космополитния Бомбай, влюбва се в Индия и в една фатална красавица, бегълка от Европа, работи за мафията, изтезават го в индийски затвор, бие се във войната в Афганистан, крие се в бордей... Част от тези истории са взети от живота на писателя, друга част са великолепна художествена измислица. При всичките й недостатъци като литература в тази книга има магия. Славата заслужено застигна Робъртс и той продаде 4 милиона копия от "Шантарам" в цял свят, както и правата да бъде филмирана в Холивуд неговата уникална история.

Но между двете книги има голяма разлика, за съжаление. Когато затворих последната страница на "Шантарам", в очите ми имаше сълзи и ми се искаше да има още и още зачетене. Когато прочетох "Сянката на планината", изпитах облекчението на човек, успял да преплува огромно езеро с последни сили, като междувременно се е нагълтал с блудкава вода. Да, усилие е да "преплуваш" всичките близо 900 страници на романа, в който сцени на ужасяващо насилие се редуват с надути дзенбудистки диалози, а помпозни философски спорове с религиозни убийци - с нескопосано описани любовни сцени. И безкрайни повторения, кухи диалози, Хималаи от думи...

За съжаление, литературното майсторство на Робъртс не може да излезе от "базовия лагер". Героите му се мотаят из Бомбай главно на мотори, пушат хашиш, пият на закуска, обед, вечер и по принцип, всекидневно се дебнат и пребиват, в почивките между сцените на насилие философстват и се замерят с мъдрости. Срещите им винаги са изключително кармични. Аз вярвам в кармичните съвпадения, но не и когато някой се появява в живота ти в бара и само пет минути след това тръгва с теб да трепе смъртния ти враг. Междувременно, докато презареждате пистолетите, образно казано, разменяте мисли за Достоевски и Гогол, щото появилият се в живота ти руснак Олег е също като теб писател (точно това се случва в една от главите).

Образите, които ме разтърсиха в "Шантарам", пак са тук - Лин, главният герой с инстинкти на хищник и сърце на поет, от чието име се води разказът, мистичната и фатална Карла, преданият убиец Абдула, фикцията Мадам Жу, хладнокръвният ексцентричен Дидие, който си пада по мъже... Присъства и опоетизираният образ на загиналия в първия роман Кадербай, бащата на бомбайската мафия, индийският Дон Корлеоне. Но някак схематични са тук тези образи, банализирани, безцветни. Липсват ми онези герои от първия роман като колоритния бедняк Прабакер, липсват пълнокръвните, всеопрощаващи и изпълнени с чиста любов индийци. Липсва ми многоликата Индия, нейният мирис, смесица от аромат на мусони и изгарящо слънце, на благовонни пръчици и сметища, на уханно къри и нужници край бордея, липсват ми нейните цветове, топлина и усмивка, които усещах така осезателно в "Шантарам". А може би ми липсва магията на първия роман.

В "Сянката на планината" главният "герой" е престъпният свят на Бомбай и неговите жертви: платени убийци, пласьори на дрога, наркомани, сводници и полицаи-садисти, подпалвачи, чейнчаджии, въоръжени улични банди, продажни политици и над всичко това - високоорганизираният черен бизнес, мафията. Кървава Индия в собствен сос. Подправена с много дрога, много куршуми и свистящи ножове. Чак страниците на книгата намирисват на хашиш и прясна кръв.

Робъртс сякаш ме пренесе в 90 -те години на миналия век в изстрадала България, когато талашитените бюра в прашните стаички на нелегалния бизнес бяха заменени със заседателни маси от стъкло и пластмаса в големи офиси и около тях седнаха "добре облечени бизнесмени", които родиха ВИС, СИК, показните разстрели, отвличанията, проституцията, дрогата, заливането с киселина...

Но героите на Робъртс рядко са само и единствена лоши. Чест, достойнство, братска вярност - за някои от тези брутални убийци това са свещени понятия. Вероятно затова един американски критик нарече Робъртс Шекспир на престъпния свят. Струва ми се доста прекалено.

Такъв противоречив образ е и Карла, в която се влюбва Лин (или Шантарам) в първия роман. След двегодишна раздяла във втория роман те се събират, срещата е, разбира се, кармична, или по-скоро кармично нелепа. И следват едни сладникави 200 страници чаааак до края на книгата. Където любовта тържествува, лошите-лоши ги застига лошата карма и умират като кучета, добрите-лоши заживяват в мир и успяват някак да легализират черните пари, а добрите-добри продължават да живеят в бордея... Абсолютен индийски финал, че даже има и масови танци под дъжда.

А самият Лин-Шантарам успява да преодолее всичко - изтезания и смъртоносни рани, смилащи побоища и купища изпушен хашиш, хронично недоспиване, препиване и угризения и като един същи Робин Худ да бъде в отлично здраве и да застане в героическата поза на човек, които взема пари от богатите, но не преследва богатство, а социална справедливост.

Ако трябва да съм честна към този мой любим автор, сред планината от думи има и философски бисери, които доразвиват светогледа на автора за силата на любовта, съдбата, житейската мисия. Въпросът е дали си струва да прехвърлиш цялата плява, за да ги откриеш. Те са в края на всяка глава, обособени в последния абзац, като поуките в притчите.

Какво се случи с Грегъри Дейвид Робъртс през тези десет години, които делят двата романа? Дали славата не е завъртяла главата му повече, отколкото е могъл да понесе? Дали не е сменил редактора си? Дали първата книга е писана изцяло и само от него или в нея има пръст и един известен австралийски журналист, както писаха някои литературни критици на Запад? Сякаш втората книга е писана от съвсем различен човек. И все пак си струва да се прочете. Убедена съм, че дори и най-суровата критика няма да откаже хората, които вече са прочели " Шантарам" да отворят и продължението.

Как ще изглежда третият роман, всъщност първият от замислената трилогия, който ще обхваща годините, в които писателят става наркоман след развода си и обира двайсетина банки в Австралия с пистолет-играчка, попада в затвора и бяга от там с луда смелост? Ще ми се Грегъри Дейвид Робъртс, на когото винаги ще се възхищавам заради "Шантарам", да е прочел сентенцията на Маркес за добрия писател: според гениалния колумбиец той, добрият писател, се познава не по отпечатаните страници, а по онези, които е изхвърлил в кошчето.

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР