Познавам много красиви, умни, влиятелни жени без семейство и деца. Питала съм се дали това е техен избор или стечение на обстоятелствата. Вярно, не са длъжни на никого да обясняват защо животът им протича по този начин, нито дали съжаляват или не за това. Все пак обаче реших да попитам очи в очи – има много какво, не е ли така? Избрах си дами, преминали 40, които по всички стандарти са секси, успели, независими. Като започнах да говоря с тях, някои взеха да се дърпат, не даваха и дума да става за възрастта им – а уж 40 били новите 30! – за живота им извън работата. Други отвърнаха, че такъв разговор би бил тъжен (кoлко да е тъжен и по-различен от този с жените, които с много компромиси и жертви, с много разочарования и драми са сбъднали обществените очаквания към тях – да имат семейство и дете?). Всъщност в сила ли са още същите очаквания на обществото към жените, каквито бяха по времето, когато аз, нехаеща за биологични часовници и прочее, бягах от идеята за брак и плащах ергенски данък? Не знам, ще попитам.

Миролюба Бенатова, Мира Баджева и Ани Александрова се съгласиха да поговорим за това какво е да си сама жена, преминала 40-те. Длъжна съм да кажа – единствено те от всички поканени не се побояха да се посмеят на определенията „стари моми“ и „мъжемелачки“, да споделят откровено своята осмислена философия на тема деца, семейство, работа като условие една жена да бъде пълноценна и щастлива. Сигурно защото самите те са щастливи жени. И умни, което се смята, че плаши мъжете.

Мира Баджева - журналист и издател

Аз съм си и детето, и майката

Спомням си един разговор в Боровец – ученички си говорим в тъмното коя от нас първа ще се омъжи. Казах – няма да съм аз. Чудя се откъде съм знаела. Има жени, които от малки си намислят сватбата, булчинската рокля, имената на децата си. Други са толкова сигурни в обратното, че дори си правят стерилизация, за да се посветят напълно на кариерата си. И едното, и другото не са моят случай. Не вярвам в брака. Смятам за нелепост и фалш да извикаш държавата да ти даде гаранции, че избраникът ти ще те обича, ще се грижи за теб, ще ти направи деца... Бракът винаги е бил за мен по-скоро инструмент за поробване на жената, за третирането й като вещ, като нечия собственост. Друго нещо е двойката, семейството – без любов и партньорство човек се чувства изгубен. За щастие никога не съм страдала от дефицит на любов. Споделената обич, на която се радвам от много години, ме прави завършена и цяла – такава, каквато съм.

Не съм номад във връзките, напротив – консервативна съм, постоянна съм, лоялна съм. Щадя и прощавам. Щедро давам пространство и очаквам същото. Вероятно затова имам 25-годишна връзка, равна като продължителност на сбора от 2-3 стредностатистически брака днес. Но тази пълноценна връзка едва ли щеше да е възможна, ако я бях целяла. Ето два парадокса: не съм омъжена, но току-що отпразнувах сребърната си „сватба“. Не съм раждала, но имам внучета.