Thank you, Mrs. Lilia

Първата съпруга на актьора Красимир Ранков („Стъклен дом“, водещ на Денсинг старс) разказва за бягството си в Америка, борбата с рака и мечтата да събере приятелите си в България

Тя е като вятъра, няма стигане! В рамка не можеш да я вкараш, пък да не говорим за стандартно интервю. Ниже шеметния си живот, сякаш си на представление, и с такава лекота и усмивка ти разказва как е „отвлечена“ с военен самолет в САЩ по времето на социализма, как е родила бебе 853 грама в шестия месец, което е оцеляло, и как е преживяла 22 операции от рак – все едно че всичко това е адски естествено.
Представям ви актрисата Лилия Славова, която от 30 години живее във Вашингтон, но говори на български без грам акцент. Това е първото интервю в 20-годишната ми кариера, което не можах да направя, защото тя ме остави безмълвна.
Бях гост на „моноспектакъла“ на Лилия Славова – една наистина невероятна дама.

Мансардата на бляновете
Уличката е „Света София“, започва от църквата Света Неделя – географския център на София. Мансардата e на номер 10, старата еврейска къща, паметник на културата, запазен и до днес. Била е Енергопроект и на баща ми – инж. Петър Славов – му дават да ползва тавана. Това е уличката на моето детство. Тук баща ми е заживял с майка ми, след като е напуснал богатата си съпруга. Новата жена в живота му е майка ми Нели – с 22 години по-млада от баща ми, завършила право в СУ в един клас с легендите в театъра Любомир Кабакчиев и Константин Коцев. Малко хора знаеха, че тези артисти са и прависти. Тя по-късно завършва и философия. Баща ми – ренесансов мъж, освен че беше инженер по водни мрежи и централи, – беше писател и режисьор на самодейни колективи, футболист ветеран на „Левски“. Рядко го виждахме, защото строеше язовирите Цонево, Жребчево, Черни Осъм... За нас се грижеше леля ми Христина Боева, известно име сред членовете на дружеството на репресираните у нас, на което беше заместник-председател много години. Изключена от университета, тя работеше вкъщи като коректор и гледаше единствената си дъщеря, мен и сестра ми. Татко ни наричаше Моето женско царство.
През летата заминавахме за Борисов град (сега Първомай), където ни отглеждаше баба ми Иванка – силна, красива жена с коса, по-дълга от тялото й, любима и муза на писателя Георги Караславов, с когото са расли заедно в Дебър. Тази изумителна жена със солидно за началото на века образование беше и изключително – но не натрапчиво – религиозна. Дядо ми Никола Боев, икономист и председател на Народнодемократическата партия на Южна България, угасна от диабет след години в лагерите в Ножарово и Белене.
Сестра ми Женя, с 5 години по-голяма от мен, беше поела роля на майка вкъщи, защото мама работеше много, за да плаща за уроците ни по цигулка, виола и солфеж. Пълни отличнички бяхме, имахме и пиано, ходехме на уроци по рисуване, народни танци, в самодейни театрални колективи, играехме тенис на маса, волейбол и лека атлетика. Сестра ми завърши консерватория със специалност виола и избяга от България още в края на 70-те години.
Вечер в мансардата на „Света София“ със съседските деца правехме концерти. Свирехме, пеехме, танцувахме. Мансардата течеше, щом завалеше и най-лек дъжд, a мазилката падаше отвсякъде. Не ни разрешаваха да ремонтираме. Нали къщата беше музей. Завалеше ли по-силно, кодовите думи бяха: Раздай легените! Сещате се каква идилия.

Любовите ми
На мансардата се стигаше по дървени стълби и баща ми казваше: „Когато Лилия си идва от училище, се чува тропане, като че ли се качват десет души.“ Така си и беше. Като отвореше вратата, той виждаше как едно момче ми носи чантата, друго чадъра, трето цигулката, четвърто знамето (за добър ученик) и надолу цяла процесия. Видеха ли го, всички се сурваха по стълбите. Пишеха си по белите гуменки името ми, голям смях! Това беше в основното училище. В средното и в гимназията тренирах лека атлетика. На 14 години ме включиха в женския национален отбор. Понаедряла и доста здравичка в краката, станах обект на ухажване от батковците от различните спортни клубове. От онези години са моите приятелства с куп момчета, които по-късно изиграха изключително интересни роли в нашата история – Илия Павлов и другите борчета. Викаха ми „како“ – и досега останалите живи от тях се обръщат така към мен. Лагерите, състезанията, травмите ни сприятеляваха, сплотяваха и оставяха у нас незабравими спомени от флиртове, откраднати целувки и влюбвания, някои до края на живота.
Покрай сестра ми, както и покрай моята виола, имах и друг тип ухажори и любови. Съучениците на Женя от музикалното не излизаха от нас. Тромпети, барабани, цигулки, чела, контрабаси, хорни – лудница, купон. Аз умирах да ме ухажват и се съсипвах да флиртувам. Вечер ме боляха очите от кокорене, за да изглеждам по- хубава и интересна. Сестра ми – сдържана, консервативна, с изключително чувство за хумор, – разказваше на всички, че има хубавко сестричe, но и умно, добавяше. Тя и братовчедка ми Ели залягаха с часове над учебниците, а аз хвърлях чантата, драсвах два реда и бях пълна отличничка.
Няколко години мама работеше в Художествената академия. Аз се навъртах около нея в ателиетата и естествено, изкарах някой и друг флирт. Увековечена съм в няколко творби на знайни и незнайни талантливи и по-малко талантливи творци на четката и глината.

Красимир Ранков – първата ми любов, първият ми мъж, първият ми брак, първото ми разочарование, първият ми развод
Бях на 19 години, когато се оженихме. Ние буквално танцувахме кратко. Като двойка ни харесваха всички в Института по театрално изкуство, като колеги се уважавахме, като родители нямахме проблеми, но... Винаги има по-умна и по-хубава. Останаха болката, обидата, страхът, срамът, самотата. Загубих доверие към мъжете и се обявих срещу брака. Но само тези, които добре ме познаваха, знаеха, че с това не свършваше моят цикъл на любовта. Напротив, Красимир ми даде едно от най-скъпоценните неща в живота ми – сина ни Светослав, или Ети, както той сам се наричаше на две годинки. Прекрасно дете. Кротко, красиво, умно, винаги щастливо. То, милинкото, ми даваше сила, кураж и криле. Всъщност Краси ми даде възможност да преосмисля живота си, кариерата си, връзките си, поведението си и аз съм му благодарна за това. И днес съм много близка с дъщеря му Златина от втория му брак – прекрасна млада дама.

Отвличането с военен самолет
Мъжът, седящ до мен в заведението, поканен от мои приятели, беше изумително красив. Сините му, почти прозрачни очи ме пронизваха, в тях имаше нещо мистериозно. Не бях виждала по-елегантно и скъпо облечен мъж в България. Говореше тихо и много бавно. Мислех, че е французин, заради името му – Паскал.
Не се чувствах комфортно. Не беше моята компания, но на тръгване получих от него покана за обяд. Приех вяло и се сбогувахме формално. Не знаех, че този мистериозен мъж ме беше чакал и жадувал 10 години. На другия ден, говорейки ми тихо и на Вие, ми каза, че ще се оженим, ще имаме дъщеря, която ще прилича на него, и няма да живеем в тази държава. Моята реакция беше: „Вие сте луд!“ И си тръгнах.
От тук нататък животът ми не беше същият. Методично, с много внимание и търпение той ме печелеше ден след ден. Така страстно ме обичаше и се грижеше за мен, за родителите ми, за детето ми. Стъпка по стъпка се приближаваше към раненото ми сърце. И само инстинктът ме водеше към него, не чувствата. Знаеше го, но не се отказваше. Заживяхме заедно с неговото момче Ивайло, тийнейджър от предишния му брак, и с моето съкровище – мъничкия Ети.
Как ме обичаше! Можех да отвърна на тази любов само като забременея. Направих го. Когато разбрах със сигурност, че нося детето му, синът му беше болен и бяха заминали в Германия на лечение. Нямах търпение да му кажа, но той изведнъж... изчезна. Дните минаваха, бременността ми напредваше, не знаех какво ще стане с главната роля, която току-що бях започнала да репетирам. Нямах абсолютно никаква връзка с него, а телефонът вкъщи постоянно звънеше и го търсеха предимно жени.
Един ден се обади и делово ме попита защо не отида при Женя в Мюнхен, щял да уреди паспорта ми, ако имам проблеми. Така и стана. Правист по образование, той винаги подреждаше мислите и делата си. Не му казах, че съм бременна, исках да го направя лично, не по телефона. Пристигнах при сестра ми щастлива с надеждата, че ще го видя, но той отново беше изчезнал. Един ден все пак се обади и ми каза, че е заминал много далече. „Къде си? Имам нещо да ти казвам“ – прошепнах уплашено. „И аз имам нещо да ти казвам“ – още по-тихо прошепна той. „Бременна съм“ – казах. „Америка“ – отговори. Чух ли добре? Краката ми се подкосиха. Ети, мама, татко, всичко ми изглеждаше черно и страшно. „Няма да видиш нито мен, нито бъдещото си дете, ако не се върнеш в Европа! А аз, ако ще да ям бой, да ме затворят в затвор или лагер, ще се прибера в България.“ Никога не бях мечтала да живея в друга страна. Бях актриса, какво щях да правя на Запад?!
Живеех като в телевизионен сериал. При мен идваха различни хора, носеха ми снимки, документи, а аз упорито исках само едно: да се връща, не ме интересува международната сигурност, неговата, на този или на онзи. Все пак отстъпих.
И ето ме в американска военна база във Франкфурт, дегизирана и с фалшиви документи. Той пристига с военен самолет, красив е като бог. Не съм го виждала месец и повече, косата му е пораснала, носи мъничко цвете... И разбирам, че съм страшно влюбена, че съм готова на всичко, за да бъда с него, да стана част от неговата мистерия. Искам само да ме увери, че ще бъдем всички заедно, че ще сме ОК... Дават ми 48 часа да помисля какво искам да правя. Той разказва, дълго, много дълго. Най-дългите и тежки 48 часа, в които споделя за първи път всичко за себе си. Боже мили, влюбена съм в Джеймс Бонд! Веднага се вживявам в роля, качвам се на военен самолетоносач, карго и бременна... Кацаме на военно летище във Вашингтон. Следва Програмата за защита на политически емигранти.

Нашето дете
Бременна съм в шестия месец, стресирана от новия си американски живот, незнаеща езика, несигурна в бъдещето, неубедена в избора си, ревяща всяка нощ за оставеното в България дете. Раждам преждевременно. Водите ми изтичат на час път от болницата, болките са страшни. В операционната е и той – блед, притихнал, подписва се за моето спасение. Детето ни няма шанс. Или е съвсем минимален, почти никакъв. Раждам... Показват ми нещо като оскубана гола кокошка, грозно, с ципи на очите, 853 грама, момиченце. Припадам. На следващия ден ме завеждат при детето. То е в специален кувьоз, разпънато като малък Христос, с вързани ръчички, за да не отскубне кабелите. Изглежда като извънземно, заловено и поставено под наблюдение. Няма развити бели дробове, от апарата, с който диша, е възможно да ослепее, да оглушее. Нервната и двигателната система също не са наред, ще я храним през... сърцето. Отново припадам.
Три месеца дъщеря ми живее като космонавт. Не мога да я гушна. Когато влизам при нея, съм облечена в бяла престилка, бели ботуши и ръкавици. Мога само да пъхна ръка при нея. Кръстихме я на мама и на кака – Нели Джейн. Сега е Ванели Божкова... Преводачът и съпругата му крият от нас, че детето ни умира. Отиваме да се сбогуваме. Но нашата красавица дърпа кабелите, крещи с тъничкото си гласче и отказва да се предаде. Като че ли казва: „Правена съм с любов и ще живея напук на вашите политики, разправии и семейни драми.“
Изписват я, завързана с кабели и включена към монитор. Липсва й най-простата функция на мозъка да регулира дишането. Тя умира няколко пъти на ден, а ние й правим изкуствено дишане, удряме я, за да е будна, за да не забрави да диша. 24 часа стои на светлина и на музика... Не помня да съм спала, докато не навърши две години. Две години без спомени от сън и почивка.
... Сега дъщеря ни е прекрасна млада дама, елегантна, красива и много умна. Успешна в бизнеса си на организатор на големи събития, работи с хора като Доналд Тръмп, без окото й да мигне. Безкомпромиснa бизнесдама, всички нас в семейството ни поставя на място. Синът ми Ети Ранков (от брака с Красимир) също е изключително успешен в своята кариера с технологии, активно играе голф, от време на време се появява на състезания в България и почти винаги ги печели. Дъщеря му Лилия, моята внучка, е наследила артистичността ни и е бъдещ художник. Тя единствена не говори български, другата й баба е истинска индианка, но посещава България и има интерес към нашата култура. Лилия е първата българка, част от племето Black foot в Канада. Ивайло (синът на втория ми съпруг Паскал), запален голф играч и също успешен бизнесмен, избра да живее в България, където расте и детето му. Той построи хотел Панорама във Варна, за да има винаги гости и купон! Ети и Ванели са във Флорида, прекрасно място за почивка на техните приятели.

Ракът, моят приятел
Едно от най-хубавите неща, които са се случвали в живота ми, е фактът, че имах рак. Не, не съм луда! Просто съм искрена. Бях само на 34-35, когато реших, че ми има нещо, и отидох на лекар. Чувствах се уморена и само тези, които ме познават добре, ще разберат какво означава това. Аз съм летяща, тичаща, шумна, с безкрайна енергия по 24 часа. Оказа се, че имам рак на гърдата, излязъл вече от клетката с 1 милиметър. Започнаха една след друга операции, не можеха лесно да го спрат. Отказах химио- и лъчетерапия. Подходих радикално, пълна ампутация. Убедена бях, че нямам друга опция.
И изведнъж някак си всичко се намести в живота ми. Хора, които предявяваха претенции към мен, колеги, които ме използваха, приятели, които твърде много разчитаха на едностранна помощ – всички те полека се оттеглиха. А аз, макар и с болки, макар и морално леко разклатена, не загубих чувството си за хумор и веселях всички със ситуацията. Да, имах и моменти на депресия, но като че ли придобих друг вид самочувствие. Имах нещо повече от всички – РАК!... Точно когато реших, че всичко е зад гърба ми, той се появи отново и отново... Претърпях 22 операции и ето че все още съм тук. Мои стожери бяха децата и съпругът ми, макар че невинаги разбираха колко съм уморена и колко е измъчено тялото ми.
Как се чувствам? Знам само, че съм по-силна отпреди, по-мъдра и по-спокойна. Загубих доста части от тялото си, но спечелих опит и философията ми за живота се промени. Сега мога да застана срещу всеки и да кажа: „Не ми давай акъл, през главата ми е минало какво ли не!“ Междувременно успях да катастрофирам изключително тежко и едва не загубих живота си. Но все още съм тук... Сега пък съм със счупена ръка и фрактура на десния крак, но и това е нищо. Как се случи? На 25 май на конкурса „Мис Българка в САЩ“ в Ню Йорк се качих на сцената да връча наградата на една от победителките, подхлъзнах се и паднах. С неописуемата болка изкарах купона до шест часа сутринта и никой не разбра, че имам проблем. Чупила съм си главата, краката, таза, имам по няколко операции на ръцете, пръстите, гърба... Имам почти медицинско образование.
Да не говоря за годините, прекарани с дъщеря ми по болниците, за счупванията на сина ми и болестите на мъжа ми – високо кръвно, дископатия, два и половина метра платинена нишка в главата вследствие на мозъчен аневризъм. Медицина и актьорско майсторство. Чудя се кое е първото?!

Не мечтая, а работя
Не съм мечтателка, не съзерцавам, а действам. Чувството ми за реалност винаги е надделявало. Освен това съм силно интуитивна и това много ми е помагало през целия ми опит в театъра и киното. Най-истинските, най-идеалистичните ми години бяха във врачанския театър. Там се събрахме приятели от детството – Ивайло Герасков, Петя Силянова, Пламен Марков и Ибиш Орханов, и от студентските години – Красимир Ранков, Стефан Делев, Лина Гладийска, Константин Христов, Огнян Узунов. Малко по-късно се присъединиха и братята Черневи, Йордан Биков, Димитър Гочев, Елена Цикова и Иван Кондов. Какви времена! Създадохме първата младежка сцена, камерния фестивал, идваха колеги от цяла България да ни гледат. Върнах се в София, защото синът ми стана на шест години и трябваше да започне училище. Освен това при една случайна среща в „Кристал“ Георги Русев ми предложи главна роля.
И после – след пет години във Врачанския театър и една в Пернишкия – се оказах създателка на театри в САЩ. Режисьор, хореограф, кукловод, преподавател, драматург, дори сценограф. Директор на студията, директор по образователната част, координатор, мастер учител, директор на летни лагери, лектор, член на борд, председател и собственик на частно театрално студио „Звезди“, член на всички артистични гилдии в САЩ – на кино-,телевизионни, театрални и радиоактьори, на Актьорския център и т.н., – спирам да ги изброявам. Последната ми награда е за най-добър ансамбъл за музикален семеен театър (2013). Имам награди за т.нар. Outreach programs за работа с деца от по-ниски социални слоеве за всяка от последните 10 години. Получих най-голямата субсидия, давана на театър за образователни програми – 500 000 долара, която бе удвоена от други финансови организации... Учеха ме да съм скромна и прилежна. Прилежна може и да останах, но се оказа, че в САЩ скромността не краси човека. Моите студенти са едни от най-успешните в целия район. Хич не ми е неудобно да се хваля. Успехите са техни. Аз съм зад кулисите.
Помня първата си студентка, която беше само на 9 годинки, когато получи ролята на Козет в „Клетниците“ на Бродуей. Бях в САЩ само от 5 години и още се борех с английския, но със сълзи гледах представлението и не вярвах на очите си, че в него има и мой ученик. После детето ми благодари от сцената за помощта. И днес се трогвам, когато студентите ми напишат простичкото „Thank you, Mrs. LILIA!“ Най- голямото признание за един учител.
От участието си във филми с малки роли се запознах с много звезди – Джийн Хекман, Михаил Баришников, Том Круз, Матю Макконъхи, Сандра Бълок, Мелани Грифит, Мери Луис Паркър, Клинт Ийстууд, Деми Мур. Имах шанса да се запозная и със Спилбърг и сина му, с когото успяхме дори да потанцуваме една нощ в българската механа в Ню Йорк.
Помагам с каквото мога и на близки и приятели, пръснати по света, и се моля един прекрасен ден да се съберем всички в нашата изумително хубава страна, откъдето тръгнахме и където е здравият ни български корен.