Срещаме се с Евгени Генчев по обяд малко преди рождения му ден, за да си говорим за всичко – за любовта към пианото и живота в Лондон, който споделяме като преживяване и двамата, за готвенето, тренировките, риалити форматите, които предизвикват  полюсни реакции. Компания ни прави и мениджърът на Евгени – Кирил Кирилов, с когото току-що са се върнали от Гърция след серия концерти на гръцката суперзвезда Константинос Аргирос. Разказват ми и за предстоящите спектакли на талантливия пианист.  

Той е млад, талантлив, красив и когато се усмихне, предизвиква усмивка и у събеседника си. Евгени Генчев знае, че музиката е неговото призвание, от ранна детска възраст и има прекрасно семейство, което подкрепя това. Роден в Пловдив, Евгени е завършил бакалавър в престижната „Royal Academy of Music“ и магистратура в „Guildhall School of Music and Dramа“ в Лондон и е свирил по целия свят, и то с големи звезди като Лейди Гага и Том Джоунс. Не се плаши от предизвикателства или нови поприща. Тази година се сдоби с титлата „любим звезден готвач на България“ в кулинарното предаване “Hell’s Kitchen”, след като показа неподозирани от мнозина умения в кухнята. Видеата му с рецепти като морковена торта и бейлис чийзкейк се превърнаха в огромен хит в социалните мрежи и, честно казано, нямам търпение и аз да пробвам да си ги направя. Името на Евгени нашумя и преди няколко години с участието му във втори сезон на риалити формата „Ергенът“.

Разговорът ни започва, разбира се, със споделяне на различни студентски неволи в Лондон и това, че момичетата се връщахме добре охранени за коледната ваканция, а момчетата отслабнали – няма как това да е справедливо! Евгени се смее: 
С една колежка цигуларка си говорехме и тя каза: „Как така се храним с едно и също мъжете и жените, но ние, като ядем сандвичи, надебеляваме, а вие отслабвате. 

Скандално е, съгласна съм!

Първия месец и половина живеех в една много далечна квартира и бях отслабнал сигурно с 13-14 килограма за това време. Докато се адаптираш какво да си напазаруваш, към някакъв график и часове пътуване напред-назад и ето че си свалил килограмите. Когато се преместих до Академията, на 10 минути пеша и вече си бях намерил някакъв ритъм, можех да се прибера на обяд за половин час и да си направя нещо нормално за ядене. И тогава приятели ми казваха: „Е, ти направо си загладил косъма!“. Но после, когато се прибрах за коледната ваканция и ме видяха нашите, пак се стреснаха колко съм отслабнал. Карах на едно парче пица, бисквити с черен шоколад и много кафе, цял термос кафе на ден! То не беше и лесно – редиш се на опашка да влезеш в Академията, преди да отвори, за да може да си намериш стая, където да репетираш. Трябва да си запишеш името за деня, да имаш резервация и ако не дойдеш пръв, няма да влезеш. И евентуално имаш два часа на роял в кабинета, като се освободи в края на деня, и до единайсет вечерта си там. Фокусът наистина беше да свиря колкото се може повече. Влязох с пълна стипендия пред хиляди хора, които са кандидатствали за 5-10 места. Трябваше да оправдая очакванията и да продължавам да се развивам с бързи темпове. Имал съм периоди, в които съм свирил по 15-16 часа всеки ден. 

А кога започна да имаш социален живот в Англия?

(Смее се.) За първи път може би след края на първата година! Не бях излизал нито веднъж. Чак като дойде рожденият ми ден и като ми минаха изпитите, отидохме на парти с най-добрия ми приятел, който ми беше дошъл на гости! Първоначално, освен че свирех по цял ден, работех и като стюард в музея за старинни пиана на Академията, преподавах и частни уроци по пиано и някои от вечерите бях охрана на рецепцията. Колеги са идвали вечерно време след бара да се опитват да ме придърпат да продължа с тях. Аз все бях или на работа, или в някой от кабинетите да се упражнявам.

А всъщност вашите винаги са те подкрепяли в избора ти да станеш музикант, нали?

Ние сме чада на това поколение, което би ти казало: „Намери си истинска работа!“. Брат ми учеше икономика и математика в Щатите, а след това дойде на обменна програма в Оксфорд и после започна работа в Лондон. И това беше логичен ход на развитие. Но нашите винаги много са ме подкрепяли. Аз съм по-малкият и съответно по-лудият и повече минаващ между капките. А всичко беше непознато за нас – ние не сме музикантско семейство. Не са гърмели симфонии на Брамс, на Брукнер и на Малер, като сядаме за вечеря. Семейството ми опознаваше класическата музика покрай мен, по-скептични са били, но винаги са ме подкрепяли и са ме насърчавали. Всичко, което е зависело от тях, са го направили. И съм им много благодарен за тази подкрепа и много ги обичам! На моменти са се лишавали, за да мога аз да отида на конкурси и фестивали. И се представях максимално добре, връщах се с награди – с първо място, гранпри, това беше моята отговорност, осъзната или не – да си дам шанс за развитие. Първия път отидох в Щатите през 2004-2005 именно с такъв конкурс и в следващите 4-5 години години ходех по турнета там заради това представяне.

Това ли ти беше първият по-голям ангажимент?

Не, имах вече и във Франция, Австралия, Мексико, Китай, Германия, и то дебюти с големи имена. Всичко е важно в този момент, докато се развиваш. Не знаеш къде ще ти излезе късметът, къде някой ще те чуе. И така попаднах на концерт при Бранденбургската врата, където свирих пред 650 000 човека на живо, а освен това по телевизията ни гледаха милиони за Новогодишен концерт.