Срещата баща-дъщеря с Емил Стойчев и Евелина Стойчева е малко след грандиозното откриване на изложбите „Въображението е моята кръвна система“ в СГХГ и „От ателието“ в галерия „Академия“, които представят голяма творческа ретроспекция по повод 90-ата годишнина на художника. Говорим си за наследствеността на дарбата, за деликатната материя на въображението, за творбите, които те следват като сянката ти, за София, Париж и Пловдив, за нуждата някой да те подкрепя, за илюзията на вдъхновението, за съвършената картина. Говорим си за изкуството и живота. А отговорите отварят вселени от смисли.   

Eмил Стойчев (р. 1935) е една от най-значимите фигури в българското изобразително изкуство от втората половина на 20. век. Този типичен градски човек започва пътя си в изкуството като пейзажист. Към средата на 1970-те г. фигуралните персонажи стават доминиращи в картините му и основен организиращ център, около който ще се разиграва „сюжетът“. Емил Стойчев се превръща в разказващ, притчов художник, образният му език е загадъчен и това качество се запазва в цялото му творчество.

Евелина Стойчева продължава семейната творческа традиция и е отдадена на изкуството. Завършва НХА в София, но живее в Париж от 1991 г., където специализира и прави докторантура по изкуства. Работи в списание “Beaux arts” и университетското издание “Passerelles”. Участва в изложби и салони в Париж, отдадена е на литографията, развива сериозна преподавателска дейност. 

Г-н Стойчев, произлизате от стар зографски род от град Кукуш, в днешна Гърция. Вярвате ли в наследствения талант? Смятате ли, че дарбата на художник е в кръвта ви, предаваща се от поколения, или е резултат от труд и последователност?

Словото не е адекватно да пренесе през времето традицията, така както кръвта. Традицията според мен се носи някъде дълбоко в човешкия организъм и ако тя не се съхранява, може да изчезне. Така че аз се опитвам чрез моите творби да отдам почит на моите прародители зографи и на моя баща, който беше човек с много вкус и винаги ме е подкрепял в работата ми. 

Как и кога разбрахте, че ще станете художник?

Не си спомням някога да съм разбирал, че съм художник, дори и сега. Защото не искам да го разбера, това е усещане, което витае в моята глава, там където се раждат и моите идеи, и всичко, което се казва Стойчев! 

Евелина, вие сте художник, график, творец. Какво е вашето мнение за наследствеността на дарбите?

Може би с раждането ни се дава искра, която осветява пътищата ни, резонира, „пее“ без думи и никога не ни напуска.

А как се оформя връзката баща-дъщеря, когато се развивате в една професионална сфера? Кой е най-големият урок, който ви е дал баща ви като творец и като баща?

Семейството на художника е специфичен многопластов свят. Израснах с мярка за естетика. В един сън, в една красива илюзия, в която винаги са се разхождали цветове и форми. Връзката ни безспорно е силна. Интелектуалната свобода, на която моят баща ме възпита от малка, е безценна във време, в което доминиращото мнение няма много врагове. 

Г-н Стойчев, въображението ли е основната движеща сила на твореца?

И на човечеството изобщо. Въображението… без него ние какво ще правим? Най-големите открития са направени чрез него, били са в някакъв суров вид в началото, като нещо неясно и после бавно се добива целостта им. И в изкуството е така. Въображението обаче е една много деликатна материя и трябва да се пази от простаците!