Поетеса със сърце на воин е родената във Варна Теа Денолюбова. Тя е един от много морски човеци, които акостират в столицата, а все се оглеждат за фара и вълните. С Теа се познаваме от времето на нейния поетичен дебют – стихосбирката „Сложи ме на пауза“, с която тя деликатно и нежно, каквото е и излъчването ѝ, стъпи
на българската литературна сцена с едно краче, обуто в пантофката на щастието.

Винаги ми е напомняла приказна фея, която изненадващо е напуснала своята история, за да пише историите на другите. След малка пауза, през 2012 година се появи и стихосбирката „Боян“, изпълнена отново с много лични моменти.

Силното присъствие на Теа и живота ѝ се усеща и в разказите, с които участва в две тематични компилации – „Моята булчинска рокля“ и „Бащите не си отиват“. Подобно на двама от любимите си режисьори – италианеца Паоло Сорентино и испанеца Педро Алмодовар, винаги оставя следи от преживени моменти по артистичната си пътека. По финото перо и липсата на многословие човек може да познае стила на Теа. От разговора ни, преди премиерата на спектакъла „Боже мой“ (авторски текст и дебют на сцената на Народния театър „Иван Вазов“, режисьор Стоян Радев, с участието на Христо Мутафчиев) разбирам, че в чантата ѝ винаги има пясък, и това не ме изненадва. Винаги съм си мислила, че Теа, подобно на всички морски хора, които познавам, носи солената вода в сърцето си и я използва като фар в бурното тъмно море на живота.

„Боже мой“ – авторски дебют на сцената на Народен театър. Как реагира сърцето ти на голямото предизвикателство?  

Осъзнавам отговорността на подобно събитие. В писането изминах дълъг път – започнах доста рано, с известна пауза, и за мен този текст идва в точния момент и форма. В главата ми е повече от две години, премина през какви ли не метаморфози. Стоян Радев, режисьор на спектакъла, без да иска, се обрече да работи с мен цял живот, защото някак успя да превърне един първоначален хаос от мисли в пиеса. Помня, че ми каза да пиша все едно съм влюбена и летя. И сега, разбира се, на мен не ми се прави нищо друго.

Как би дописала „Боже мой“ – като молитва, изповед или хвърлена ръкавица?

„Боже мой“ е изповед-изумление –  въпреки всичко ние се справяме. Носим невидимите кръстове, животът ни се разпада, губим любимите си или пък се влюбваме. Настава истински апокалипсис, а ние продължаваме. Бих дописала „Боже мой“ като молитва: Боже мой, не ни изоставяй, но пък ако смяташ, че се справяме добре и без теб, имаш право да довършиш своята история, която бе прекъсната...

Какъв беше центърът ти в завъртането на сюжета, търсенето на смисъла и Христо Мутафчиев, който се озова в окото на бурята?

Истината е, че още щом прочетох „Жажда“ на Амели Нотомб, си представих, че този текст трябва да бъде адаптиран за сцена, че е перфектен за моноспектакъл. Не спирах да мисля за него. Отидох при Христо, разказах му за идеята и той, както прави винаги, не ме остави на мира. И слава богу. В процеса на писане бях блокирала – тогава се срещнах със Стоян, бях във Варна, на Кубо, разбира се. След разговора ни изтрих всичко и започнах наново. Разказах съвсем друга история. Но силният образ на Амели Нотомб остава като цитат и изначално вдъхновение.

Току-що каза, че текстът ти е вдъхновен от „Жажда“ на Амели Нотомб – една много ексцентрична, самобитна и смела авторка. Напоследък се изисква наистина смелост човек не само да заяви позицията си, но и да застане до нея със силата на своята личност. Как спасяваш креативността си, Теа?

Лошото е, че напоследък се изисква смелост дори да пресечеш улица. Нещо, което истински ме ужасява. Безумно е, че в главата си всеки ден правя маршрути, които да изискват възможно най-малко преминаване по пешеходни пътеки. А тези дребни войни не са на фокус в моя свят, защото съвсем близо до нас, от другата страна на същото море, има истинска война. И някой там се справя, незнайно как. Аз съм непримирима и упорита, нямам особено лек характер, а и действам на принципа на китайската капка. Мисля, че това ме спасява.

В кръвта ти тече изкуство – баща ти, филмов и телевизионен оператор, брат ти, актьорът Стефан Денолюбов, дори Христо е част от тази творческа върволица, той е съпруг на сестра ти Елица. Какво е да растеш в реалност, която си има и творческо въображение?

Имах много кратко, но много пълно и наситено детство. И великолепни тийнейджърски години. Младост и кеф. През цялото време семейството ми е до мен и слуша историите ми – мисля, че чудото се крие именно в това. Да чуеш какво има да каже едно сърдито малко момиче, и да вярваш, че ще му се случат велики неща. Защото те не са спирали да ми се случват, наистина. Според мен майка ми тайно е прошепвала всяка една моя стъпка – всичко, което ми е казвала, продължава да се сбъдва – явно това е дарба на майките като в „Обещание на зората“ на Ромен Гари. Малко преди първата репетиция на „Боже мой“ с Христо си говорихме, че ако някой ми беше казал, че моя история ще живее на сцена, тогава, когато бях на 10 и стоях на най-високата стълба в двора в къщата ни във Варна – гневна, тъжна и ядосана, – никога нямаше да повярвам. „Е, да, но ние всички знаехме, че някога ще се случи“, отвърна ми той. Хубаво е някой друг да знае, но да не ти казва. Така пътят е истински извървян.