Мария Касимова-Моасе е сред най-магнетичните разказвачи, които познавам. Тя е сред светлите ми примери за помирение с миналото, защото успява да полира натрупаните кармични препъникамъни и да погледне напред.

Мария обича думите и те ѝ отговарят със същото. Един от най-четените автори на издателство „Колибри“ с „Балканска рапсодия“ и „Записки от Шато Лакрот“ (съвсем скоро предстои премиерата на  „Монолози“) започва кариерата си като журналист, а преди това влиза в кожата на различни герои в детска театрална група. Сега е успяла да събере и двете си дарби в моноспектакъла „Свободно падащи истории“ , който стъпва върху истории от сборника с разкази „Близки срещи със смесени чувства“.

Дребна на ръст, но със сърце на великан, Мария преминава през бурните води на живота с артистичността и темперамента на жените от филмите на Педро Алмодовар. Случи се така, че най-красивата ѝ любовна история – тази с втория ѝ съпруг, французина Стефан Моасе, премина пред очите и през сърцата на близкия ѝ приятелски кръг. Няма да забравя вълнението ѝ, когато разказваше детайлите от първата им среща – пеперудите в стомаха, пламъчетата в очите. А мосю Стефан Моасе заслужава всяка пеперуда, защото е артист по дарба, бизнесмен по натрупан опит и безспорно единствената възможна половинка, която пасва перфектно на сърцето ѝ. Еднакви по ръст, с непознаващо граници чувство за хумор, благодарение на което в много моменти се чувстваш като настанен в най-уютния ъгъл на гримьорната на „Комеди франсез“, Мария и Стефан са любовна история, която се пише в движение.

Мария, как разбра, че твоят човек е Стефко, както го наричаш?

Мария: О, ние имаме съвсем конкретна история. Говорехме си предимно на английски тогава, Стефко ми обяснява нещо и ми казва: „Абе, на мен ми трябваше… трябваше ми… ох, как се казва онова нещо, дето лудите хора си го слагат на главите?“ И аз отговарям: „А, това е фуния“. Ама и аз не знам как е фуния на английски – онази фуния, с която преливаме например домашно вино от туба в бутилка! И Стефко решава да нарисува това, което има предвид, и ми рисува… фуния! Ето тогава си казах: „ТОВА е моят човек!“. После, разбира се, се случиха много други неща, които потвърдиха това мое чувство. Не знам кога си е казал, че аз съм за него, но си спомням как след първите ни три дни заедно ми каза, че аз съм много приятен човек за съжителство. За неговата експресивност това си беше направо директно обяснение в любов.

Как любовта събра Париж и Бургас в едно уравнение?

При най-първата ни среща аз отидох да се запознаем в магазина му. По онова време той имаше магазин за дизайнерски неща за домашни любимци на една много кокетна улица в Париж, „Шерш миди“ – нещо като парижкия „Шишман“. Намерих адреса, трепетна отидох, а по пътя си мисля какво съм обсъдила с една приятелка и как сме стигнали до два извода: „Първо, трябва да те хареса кучето, а второ – оставаш само двайсет минути!“.

Та, отварям вратата на магазина и отнякъде излиза кучето, мята ми се с двете лапи и започва да ме ближе. Така да се каже, първият „тест“ е минат по нашия план. Дишам дълбоко! След секунди от странична стаичка излиза… Стефан. И аз – пълен смръз! Не знам какво ми стана, ама стоя там като препарирана. Все едно съм в тунел и имам капаци на слепоочията. Не мога да кажа, че чак ме е ударил гръм, ама… почти. Нещо си говорим, аз се смея, после нещо адски остроумно казвам – той се смее. Минава някакво време, но аз нямам никаква идея колко. Разиграла съм се, флиртувам, пръскам чар… И по едно време, просто ей така небрежно, си поглеждам часовника и аааа!… стояла съм в магазина два часа! Като разбирам това, истински се вкаменявам! Помня как в главата ми се върти „селяндурко, тръгни си веднага, как не те е срам да седиш при човека цели два часа…“ – говоря си сама и си се карам! Набързо приключих срещата, бузите ми горяха, а човекът ме гони да си направим среща за утре вечер да вечеряме заедно. Уговорихме се, на следващия ден се видяхме и… три години по-късно се оказахме семейство в Бургас.

Разкажи за тази някак легендарна сватба.

Случи се един истински празник с най-близките ни осемнайсет човека. Феерия в три дни, в които всичко преживявах метър над земята, летейки. Беше смешно. Оженихме се в ритуалната зала в Морската градина, която някога е строена за казино. Много ми хареса възможността да се омъжа повторно в бивше казино вместо в църква. Хазартът повече подхожда на брака, отколкото сериозната и пълна с обещания и задължения църква. Сватбата ни беше следобед и сутринта, след като закусвахме, Стефко зачезна нанякъде.

После аз пък тръгнах по моя си ред и един час преди церемонията ние все още не се бяхме видели. Качих се да се приготвям в стаята ни, а от Стефко – ни следа. Даже взех да отварям гардеробите! Да видя дали нещата му още са там, или се е изнесъл, като си е дал сметка, че работата е сериозна. Там си бяха. „Окей, казах си, слизам долу във фоайето на хотела и… дано да е там! Пък ако не е, взимам си душ, качвам децата в колата и се прибираме в София!“ Но треперя като перце на вятъра! Слизам с асансьора сама, вратите му се отварят и пред мен е цялата сватба. Аз изобщо не им обръщам внимание и с очи търся да си намеря човека. Трескаво! Въртя очи, надигам се на пръсти, озъртам се… И го видях! Седеше малко отстрани и ме гледаше. С едни такива очи, които три романа да напиша, няма да мога да опиша по правилния начин. Но знаех просто, че всичко е наред. И тръгнахме към ритуалната зала… казиното. И досега залагаме, рискуваме, губим, печелим, но си имаме огромно доверие. Стефко е и най-добрият ми приятел.

Стефко рискува много – продаде суперуспешен бизнес, дойде в България, вече говори най-смехотворния български на света и някак ей така балансира между къщата и градината в местността Мечката преди Самоков (където сте базирани) и своя нов работен проект. Що за чудо на природата е Стефан Моасе?

Той е ураган, след който всичко е розово, пухкаво и леко. Той е наводнение от смях. Той е лавина от въображение, игра, интелект и щурост. Той е и черна дупка. И стане ли черна дупка, по-добре да е сам. Минава му бързо, а и смешно. Моите черни дупки са доста по-дълбоки и по-черни от неговите, да си призная.