Без капка лустро можем да я наречем дива на световната оперна сцена. Изпяла е всички големи роли за сопрано. Изиграла е 400 Тоски и 400 мадам Бътерфлай. Станала е тяхно олицетворение, както и на много други известни оперни персонажи. И макар че тази зима ще навърши 70 години, продължава да има нови ангажименти. Звездна кариера, достойна за Книгата на Гинес. Същевременно вече две български певици - Ина Кънчева и Евгения Брайнова, са стартирали на италианска сцена със стипендия от голямата Райна Кабаиванска. В България тя ръководи майсторски клас и мечтае да попадне на голям като нейния талант.

В навечерието на 70-я си рожден ден с много достойнство и самоирония тя връща лентата и разказва живота си.

Моят житейски път обхваща голям период от време и събития. Наскоро си дадох сметка, че минава през три исторически епохи. Започва в царско време - родена съм в края на 1934 г. Преминава през комунистическия период, след това през демокрацията. При последното ми идване в България участвах в записа на химна "Мила родино" в зала България. И си помислих, че всъщност досега съм пяла четири различни химни. Струва ми се, че започнах със същия, продължих с "Шуми Марица", след това с един, който даже не си спомням - нещо като копие на съветския, сега отново се върнах към "Мила Родино". Така че би могло да се каже, че съм личност с антикварна стойност.

Мисля, че тайната на дълголетието ми в изкуството е моята автоирония. Никога не съм се вземала много на сериозно. Никога не съм мислила: Аз съм, Аз съм, Аз съм. Е, днес пея, утре - не се знае. Винаги съм била безпощадно критична към себе си. Примерно, че нямам хубав глас. Балкански комплекси. В това отношение ми помага моят съпруг Франко. Той ми казва: "Виж какво, ти си това, което си. Ако другите те приемат, хубаво. Ако не - имаш си къща с мъж и дете." С тази философия към живота аз още съм на сцената.

Началото в България

Родена съм в Бургас, където родителите ми се запознали случайно и се оженили. Баща ми беше лекар на пристанището, майка ми преподаваше физика в мъжката гимназия. Баща ми беше творческа личност, истински вулкан от идеи. Непрекъснато нещо правеше - рисуваше, пишеше и т.н. Майка ми беше рационалната страна на семейството. Може би съм взела дисциплината на физичката и фантазията на мечтателя. Бях по-голямото дете, имах брат, който вече е покойник.

В Бургас живяхме малко. Още не бях започнала училище, когато се преместихме в София в къщата на баба и дядо по майчина линия.

Израснах на тихата и спокойна ул."Ивац войвода", близо до ул. "Иван-Асен". В тази семейна къща живееше цялото семейство - вуйчовци, лели, братовчеди. Беше много хубаво, защото около мен винаги имаше хора, раждаха се малки деца, идваха роднини. Сега, в огромните блокове, в които живеем, не познаваме даже съседите си от отсрещната врата. Така е и в Италия, вече целият свят е много еднакъв.

Наскоро се събрахме съученици от класа от основното ми училище "Васил Априлов". Две от момчетата ми припомниха, че съм ги биела редовно. Значи не съм била от кротките. Обаче винаги бях отличничка и голяма активистка. В гимназията например бях знаменоска и водех кръжок за биографията на Сталин. В един момент обаче започнах да осъзнавам, че това, което правя, в края на краищата е ужасно. Защото колкото повече се говореше за свобода, толкова повече я нямаше. Колкото повече се говореше за любов към човека, той толкова повече беше малтретиран.

Сама някак си стигнах до този извод, защото тогава за тези неща не можеше да се говори дори у дома, само се шепнеше. Спомням си например уханието, което изпълваше цялата къща по Великден, когато баба печеше козунаци и тайно ми разказваше за Исус Христос и за Богородица. На църква обаче не ме водеше. Тогава църква значеше направо затвор.

Лека-полека си дадох сметка, че комунизмът е огромна лъжа. Беше процес на трудно осъзнаване, защото рухна всичко, в което ме учеха да вярвам.

Не само в училище. Баща ми беше бивш партизанин, много предан на идеята и с големи надежди за комунистическия строй. При бомбардировките над София по време на Втората световна война бяхме евакуирани в Чирпан. Там в неделя на площада хвърляха труповете на партизаните и ние с брат ми ходехме да търсим между тях баща си. После по време на комунистическия режим той почина при мистериозни обстоятелства, след като постави основите на Балкантурист и направи първия хотел на Златни пясъци.

Имахме вкъщи пиано. По настояване на майка ми започнах от малка да вземам частни уроци, макар че никак не ми се свиреше. Винаги когато сядах пред пианото, пеех това, което свиря. Когато отидох в гимназията, учителката по музика реши, че имам хубав глас, взе ме в хора и започна да ми дава сола. Въпреки това, когато завърших Втора девическа гимназия и започнах да се готвя за университет, бях решила да се насоча към нещо сериозно - архитектура. Но в последния момент някакъв мой инстинкт ми подсказа, че трябва да уча пеене. Баща ми ме подкрепи, майка ми не беше много въодушевена, но аз кандидатствах в консерваторията. Имаше много кандидати и макар че не се бях подготвяла, влязох веднага.

По мое време консерваторията беше на високо ниво, защото все още в нея имаше преподаватели от миналото. Работила съм с диригента Асен Димитров и с режисьора Драган Кърджиев, и двамата немски възпитаници. Също и с Любомир Пипков - личност с голямо очарование и сила. Веднъж, докато работехме една песен, той спря по средата и ми каза: "Райничке, едно нещо да знаеш от мен. Таванът тук е нисък за теб, търси висок таван."

На 20 години спечелих първия си конкурс в ансамбъла на трудови войски, после станах хористка в Софийската опера.

Завърших консерваторията с отличен успех и ми дадоха шестмесечна стипендия за Балшой театър. Тогава най-добрите се пращаха в Съветския съюз. Аз обаче много тайно с мой колега и приятел слушах по радиото западни програми, единственият начин да получим информация за останалия свят. Правехме го само двамата, защото ако бяхме трима, единият щеше да е шпионин и да ни издаде. Веднъж чухме по някава италианска станция да пее жена, невероятно хубаво и с огромен репертоар от Росини до Вагнер.

Не знаех коя е, но си казах, че трябва да отида там, където се пее така. И когато ми дадоха стипендията за Балшой театър, казах, че искам да ме пратят не в Съветския съюз, а в Италия. Беше като ерес, все едно че искам да се хвърля в ръцете на умразния капитализъм, но не отстъпих. Веднага след 9 септември баща ми организираше културни бригади с писатели, артисти, певци, които водеше из страната. Наши приятели бяха Елин Пелин, проф. Балабанов, Константин Кисимов и др. Някои от тези семейни приятели ми уредиха час за среща и ме заведоха при Вълко Червенков, който беше деспотът тогава. И той направи големия жест: разреши да замина със стипендията за Италия.