Уикенд на морето отвъд лятото. Прилича на късна любов – има от всичко, но в меки и пастелни краски, на забавен кадър. Можеш да му се наслаждаваш с лекота, без припряност, каквато носи непрекипялата страст на младостта.

До Варна се пътува протяжно, а за кратък престой е нужно прецизно планиране на времето. Пускам от прегръдка едно по едно познатите си любими места – Аладжа манастир, Ботаническата градина, плажът, и във визия остава село Слънчево. Самото име вече настройва за нещо красиво. На двайсетина километра от Варна е. Стига се внезапно, просто отбиваш отстрани на пътя. Побити камъни, Дикилиташ, Каменна гора. Всяко от тези имена обозначава мястото. Само една символична дървена ограда дели полята наоколо от смайващо различната картина, която се открива напълно неочаквано пред погледа на посетителя.

Ходилата потъват в пясък, който е основа на цялото поле, из което са разположени побитите камъни. Историята им е дълга 50 милиона години! И тъне в догадки, митове и легенди. Има за всекиго по нещо: Романтична версия – любовна драма, в резултат на което титаните, които се подиграли с влюбен младеж, били наказани и вкаменени от Бог и образите им останали за вечни времена като статуи. Научна версия – за органичния произход на каменното чудо, произлязло от биологични процеси с водорасли и бактерии. Има и теория, която се опитва да докаже, че колоните са произведения на изкуството, създадени от човешки гений, като място за прослава на Бога на слънцето и като земна проекция на звездите от Млечния път.

На мен ми допада най-много теорията за неорганичния произход и милионите години ваятелска дейност на най-съвършения творец – природата. Някога тук е било Лютевско море. Водата се оттеглила с времето и останали три слоя: глина, пясък и на повърхността варовик. Под влияние на атмосферните условия водата разяждала варовика, проникнала в по-долните пластове и за около 10 млн. години се оформили колоните от варовит пясъчник. Те се намират на голяма площ из района, но най-добре природният феномен се вижда около Слънчево.

В съвременната история са направени доста поражения, безценните късове са използвани за добив на пясък или директно за скална маса. (Знаейки, че и Колизеумът в Рим е бил източник на строителни материали за църквата „Свети Петър“ във Ватикана, по-спокойно обработвам тази информация.) Затова от 1937 г. е защитена местност с призната световна значимост. Сега са останали около 300 колони около Слънчево, различни по размер и форми. Интересното е, че са кухи отвътре, което се обяснява с морски гейзери, чиято лава по пътя си нагоре е оформила по този начин колоните.

Толкова по теорията. Навън, в пустинен пейзаж, без почва, само върху сив пясък, докъдето очите виждат, се е ширнало поле с каменни статуи. Слънцето грее ярко и допълва усещането за пустиня. Потъвам в нереална картина, с причудливи произведения на природния скулптор, работил дълго и много усърдно. Колоните са разположени поединично или в групи, повечето от тях са именувани – тронът, самотният воин, божествената любов, камъкът на плодородието и т.н. Всички по-големи колони са обозначени със символи от глаголицата. Това е идея на уредниците на музея тук. Става ми мило и топло да преживея ентусиазма на тези хора, които се опитват без средства да дадат някаква добавена стойност на обекта, да популяризират още нещо, което е само българско.

Бедната растителност, преборила се за място в тази пустош, е филигранно бижу към монохромния пейзаж. Някои колони са от един елемент, други, сглобени от два конуса, изглеждат сякаш всеки момент ще се разпаднат на съставните си части. А основите им са на 100 метра дълбочина. Най-впечатляваща е статуята на плодородието, която напомня фалос или линга, или както и да се нарича изображението на мъжката сила. Това е най-високата колона в комплекса. И най-желаната за докосване.

От столетия мястото е свещено и тук идват хора, които отправят свои желания към божествените сили. Посветени в тайните на небесната мощ чужди и наши изследователи сочат мястото като едно от най-силно енергийните в България. В далечния край на тази изложба на природния Роден има обособен кръг от скали и камъни, където влизаш сам, за да изречеш желанията си. Винаги пристъпям с вълнение по такива места. Молбите ми са готови, винаги едни същи са, но все ми се струва, че не съм ги изказала достатъчно ясно, затова повтарям многократно едни и същи слова като мантра. Картината е хармонична, звуците са потънали в ситния пясък, не чувам дори собствените си стъпки. Тишината се е разстлала по меките заоблени форми, обгърнала ги е с нежност. Благоговение. Мир. Собствената ефимерност вече придобива значение. Като безчетните раковини, миди, парченца от вкаменелости, които са изградили вечните творения, и аз ставам съграждаща прашинка от грандиозното дело на най-великия и всепобеждаващ бог – Природата.